ФОР

– Не особено – отговаря ми Зийк. – Имам предвид, че семейството ми е ей там. На послушниците, родени Безстрашни, не ни е съвсем разрешено да говорим с близките си до Деня за свиждане, но аз знам, че ако наистина имам нужда от нещо, те са тук.

Кимвам. До него Шона заспива, както е подпряла глава на ръката си.

– Ами ти? – пита ме той. – Липсва ли ти домът?

Отварям уста, за да отговоря, че не особено, но точно в този момент брадата на Шона се изплъзва от ръката ù и тя размазва шоколадовия си мъфин с лице. Зийк се разсмива толкова силно, че му потичат сълзи, и аз не успявам да се сдържа да не се ухиля, докато допивам сока си.

+ + +

По-късно същата сутрин се срещам с Шона в тренировъчната зала. Прибрала е назад късата си коса, а Безстрашните ù ботуши, които обикновено са развързани и шляпат, докато ходи, сега са здраво пристегнати. Забива юмруци в нищото и спира след всеки удар, за да оправи стойката си. Наблюдавам я за момент, несигурен откъде да започна. Самият аз съвсем наскоро се научих как се прави – не съм особено подготвен да я обучавам на каквото и да е.

Но докато я наблюдавам, започвам да забелязвам разни неща. Стои със сковани колене, не вдига ръка, за да предпази челюстта си, ударите ù идват от лактите, вместо да вложи в тях тежестта на цялото си тяло. Щом ме зърва, тя подскача, сякаш опарена от жив огън.

– Правило номер едно за това как да не бъдеш зловещ – казва. – Оповестявай присъствието си, ако другият човек в залата не те е видял, че идваш.

– Извинявай – отговарям ù. – Хрумнаха ми някои указания за теб.

– Оу! – Тя захапва вътрешната страна на бузата си. – Какви?

Казвам ù какво съм забелязал и се изправяме един срещу друг на тепиха. Започваме бавно, като отстъпваме при всеки удар, за да не се нараним взаимно. Налага ми се непрекъснато да подбутвам лакътя ù, за да ù напомням да държи ръката си вдигната пред лицето, а половин час по-късно, ако не друго, тя поне започва да се движи по-добре, отколкото преди.

– Относно това момиче, срещу което трябва да се биеш утре – казвам. – Аз бих я атакувал ето тук, в челюстта. – Докосвам долната страна на брадата ù. – Един добър ъперкът[3] би трябвало да свърши работа. Хайде да упражним това.

Тя заема позиция и с удовлетворение забелязвам, че коленете ù пружинират и в позата ù има отскок, който отсъстваше преди. Въртим се един около друг няколко секунди и тя атакува с удар нагоре. Когато го прави, лявата ù ръка се снижава и разкрива лицето ù. Блокирам първия удар и атакувам падналия ù гард. В последния миг, повдигайки вежда, спирам юмрука си във въздуха.

– Знаеш ли, може би ще си науча урока, ако наистина ме удариш – изправя рамене тя. Зачервила се е от усилието и косата ù е подгизнала от пот. Очите ù са ясни и критични. За първи път забелязвам, че е красива. Но не по начина, по който обикновено разбирам красотата – мека, деликатна, а силна и умела.