ФОР

Амар достига вратите на централната сграда на Ерудитите и нахълтва през тях. Ние гледаме отвън, кикотейки се. Взирам се през вратите към портрета на Джанийн Матюс, окачен на отсрещната стена. Русата ù коса е пристегната назад и разкрива лицето ù, синьото ù сако е закопчано до самата ù шия. Тя е красива, но това не е първото нещо, което забелязвам в нея. А остротата ù.

И още нещо... дали въображението ми е виновно, или наистина изглежда малко плашеща?

Амар нахлува във фоайето, като пренебрегва протестите на Ерудита от поставеното отпред бюро, и се провиква:

– Хей, Знайковци! Вижте това!

Всички Ерудити в помещението вдигат очи от книгите и екраните си и Безстрашните избухват в смях, когато Амар се завърта и си събува панталоните. Ерудитът иззад бюрото се втурва, за да го хване, но Амар ги вдига и хуква към нас. Всички се разбързваме и тичешком се отдалечаваме от вратите.

Не мога да се удържа – и аз се смея и се изненадвам как ме заболява стомахът. Зийк тича до мен и се движим успоредно на релсите, защото няма къде другаде. След една сграда разстояние Ерудитите, които ни преследват, се отказват и всички спираме на уличката, за да си поемем въздух.

Амар ни настига с вдигнати ръце и ние го аплодираме. Той поема бутилката като трофей и посочва Шона.

– Предизвиквам тази млада дама – казва той – да изкачи скулптурата на горното ниво.

– Готово – разсмива се тя.

+ + +

Докато се стигне до мен, повечето са пияни, залитат на всяка крачка и се смеят на всяка шега, независимо колко глупава е тя. Топло ми е въпреки студения въздух, но умът ми е бистър и запечатва всичко от нощта – плътната миризма на тресавището, звука на бълбукащия смях, синьочерното небе и силуетите на сградите. Краката ме болят от тичането, вървенето и катеренето, но все още не съм изпълнил своето предизвикателство.

Вече сме близо до лагера на Безстрашните. Сградите наоколо сякаш хлътват.

– Кой остана? – пита Лорън, а замъгленият ù поглед преминава през всички лица, докато не достига моето. – А, послушникът от Аскетите с име на число. Фор, нали?

– Да – казвам.

– Дървен? – Момчето, което се бе разположило така удобно до Амар, ме поглежда. Думите му се сливат. Бутилката е в него и той определя следващото предизвикателство.

Досега видях хора да се катерят по високи конструкции, да скачат в тъмни дупки и да се скитат в празни сгради, за да донесат някой кран или стол за бюро. Видях ги да тичат голи по тесни улички, да си слагат игли в ушите, без да ги пробият предварително. Ако ме накарат аз да избера предизвикателство, няма да успея да измисля никакво. Затова е хубаво, че съм последен. Потръпвам, нервен съм. Какво ще ми кажат да направя?

– Дървените са прекалено стегнати – изрича ясно момчето, като че ли това е факт. – Затова докажи, че вече си Безстрашен... Предизвиквам те да си направиш татуировка.

Виждам мастилото, което пълзи по китките им и нагоре по ръцете, рамената и шиите им. Метал обсипва ушите, носовете, устните и веждите им. Кожата ми е гола, зараснала, невредима. Но не отговаря на това, което съм – трябва да бъда белязан, маркиран по начина, по който са и те, но белязан от спомените за болката, от нещата, от които съм оцелял.