ФОР

Спирам се до масата. Една от рисунките изобразява символите на всички касти, но без кръговете, които ги обграждат обикновено. В дъното е дървото на Миротворците и оформя нещо като коренова система около окото на Ерудитите и везните на Прямите. Над тях ръцете на Аскетите изглеждат така, сякаш едва ли не поддържат пламъците на Безстрашните. Като че ли символите прерастват един в друг.

Другите са ме задминали. Затичвам се, за да ги настигна, и минавам през кухнята на Тори – също безупречна, въпреки че уредите са остарели, крановете на чешмата са ръждясали, а вратата на хладилника стои затворена благодарение на голяма скоба. Задната врата е отворена към част от влажен коридор, който води към ателието за татуировки.

И преди съм минавал покрай него, но никога не ми е хрумвало да вляза вътре, понеже бях уверен, че няма да намеря причина да подлагам си тялото си на иглите. Но май вече си имам една – тези игли са начин да се отделя от своето минало не само в очите на другите Безстрашни, но и в собствените си очи всеки път, когато се погледна в огледалото.

Стените на стаята са покрити с рисунки. Стената до вратата е изцяло посветена на различни версии на символа на Безстрашните, някои – черни и семпли, други – цветни и трудни за разпознаване. Тори светва лампата над един стол и подрежда иглите на таблата до него. Другите Безстрашни се събират на пейките и столовете около нас, сякаш се приготвят да гледат някакво представление. Лицето ми пламти.

– Основни принципи на татуирането – казва тя. – Колкото по-малко месо има под кожата ти, тоест, колкото по-кокалест си на определено място, толкова повече боли. За теб може би е най-добре първата ти татуировка да е... не знам, на ръката или...

– На бузата на задника – предлага Зийк и прихва.

Тори свива рамене.

– В което не би бил първият. Нито последният.

Поглеждам към момчето, което ме предизвика. Вдига вежди към мен. Знам какво очаква той, какво очакват всички те – да си татуирам нещо малко на ръката или на крака, нещо, което лесно ще може да бъде скривано. Хвърлям поглед към стената със символите. Една от рисунките привлича вниманието ми – артистична интерпретация на пламъци.

– Искам това – посочвам я.

– Дадено – казва Тори. – Решил ли си къде?

Имам белег – бледа вдлъбнатина на коляното от едно падане на тротоара като дете. Винаги ми се е струвало глупаво, че истинската болка, която изпитвам, не ми оставя видими белези – понякога, тъй като нямам доказателства, започвам да се съмнявам дали изобщо съм изживял всичко това, а с времето спомените стават неясни. Искам да имам някакво напомняне, че когато раните зарастват, те не изчезват завинаги – че ги нося навсякъде със себе си, че така е с всичко, така е и с белезите.