Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Животът му беше аскетичен, почти монашески — сам, с един готвач и малка група доброволци — но Тара знаеше, че това е единственото място на света, където той се чувства истински щастлив. В редките му писма, в пестеливите описания на работата личеше удовлетворение, което изцяло липсваше в останалите области на живота му. Точно затова поканата му я изненада много — това беше неговият свят, неговото любимо място, и тази покана сигурно се дължеше на истински прелом в ценностите.
Пътуването от летището до града беше отвратително. Шофьорът явно не беше и чувал за безопасност на пътя и изпреварваше на остри завои, за предпочитане със силно насрещно движение. На един участък от пътя покрай някакъв смрадлив зелен канал се изнесе да изпреварва някакъв пикап, но отсреща се зададе огромен тежкотоварен камион и Тара предположи, че ще се върне обратно в лентата. Но не би. Той натисна клаксона, даде газ до ламарината и започна да напредва бавно покрай пикапа, който на свой ред ускори като на рали. Насрещният камион с всяка секунда ставаше все по-голям и по-голям. Тара усети как стомахът й се свива — беше убедена, че всеки момент ще катастрофират. Едва в последната секунда, когато челният сблъсък изглеждаше неизбежен, шофьорът изви волана надясно, влезе пред пикапа и се размина с големия камион на сантиметри.
— Изплашихте ли се? — попита през смях шофьорът.
— Да — рязко отвърна Тара. — Изплаших се.
Накрая, за най-голямо нейно облекчение, свиха вдясно от главното шосе, изминаха няколко километра по един второстепенен път с дървета от двете страни и спряха в подножието на стръмен пясъчен насип, отвъд който стърчеше върхът на стъпаловидна пирамида.
— Трябва да си купите билет — каза шофьорът и посочи гишето за билети на сградата отдясно.
— Трябва ли ми билет? — попита тя. — Баща ми работи тук. Идвам при него.
Шофьорът показа глава от прозореца и извика нещо на мъжа на гишето. Проведоха бърз разговор на арабски, след което от сградата излезе един млад арабин и се наведе към Тара.
— Баща ви тук работи? — попита той на английски със силен акцент.
— Да — отвърна тя. — Професор Майкъл Мъдрей.
— Отлично! — На лицето на мъжа грейна широка усмивка. — Всички познава Доктора. Той най-известен египтолог на света. Той мой добър приятел. Той учи мен на английски. Ще ви заведа до къщата.
Той заобиколи таксито, качи се на предната седалка и даде инструкции на шофьора.
— Аз съм Хасан — каза, след като потеглиха. — Работя тук, в главния тефиш. Вие много добре дошла.
Подаде й ръка и Тара я стисна.
— Баща ми трябваше да ме посрещне на летището — каза Тара Сигурно сме се разминали. Дали е тук, знаете ли?
— Съжалявам. Току-що пристига. Сигурно в къща при разкопки. Вие много приличате него, знаете ли?
— Приличам на него — усмихна се Тара. — С „на“ отпред.
Мъжът се засмя.
— Приличате на него — повтори внимателно. — И сте добър учител като него.
Поеха по пътя към билото на насипа, след което тръгнаха надясно по един черен път, който обикаляше пустинното плато. Стъпаловидната пирамида остана зад тях, както и две други по-малки, разпадащи се и… на Тара й се струваше, че това са образи на една и съща пирамида в различни стадии на разпадане. Вдясно зелените кръпки на нивите в долината на Нил проблясваха в утринната мараня; вляво пустинните дюни стигаха чак до хоризонта, голи, пусти и безжизнени.
След стотина метра стигнаха до центъра на група постройки и Хасан каза на шофьора да спре.
Този тефиш каза и посочи една голяма жълта сграда от дясната страна. — Главен офис на Сакара. Аз спра тук. Бейт Мъдрей, къща на ваш баща, малко по-натам. Ако има проблем, елате тук.
Той слезе от колата, каза нещо на шофьора, таксито потегли, измина два километра и спря пред ниска едноетажна сграда на самия ръб на склона.
— Бейт Мъдрей — каза шофьорът.
Сградата беше ниска, порутена и боядисана в розово. Обграждаше от три страни вътрешен двор, в който се издигаше голямо дървено-въжено археоложко сито. В единия край на сградата се издигаше паянтова дървена кула с резервоар за вода на върха, в другия й край имаше куп дървени сандъци, край които спеше мърляв пес. Всички прозорци бяха затворени и капаците бяха спуснати. Наоколо нямаше жива душа.
Шофьорът каза, че ще изчака, защото ако баща й го нямало, можел да я върне в Кайро, където знаел много добри хотели. Тя отклони предложението, взе си сака от багажника, плати и закрачи към постройката. Таксито обърна и изчезна сред облак прах.