Хайка за вълци

— Е? — запита кака Дона с тон на съдия-изпълнител, както си стоеше права с ръце на корема.

Троцки започна да прави някакви знаци с ръце. Той бе онемял, ала никой от нас не го допускаше тогава и мнозина се засмяха. Отвори уста да каже нещо, от устата му блъвнаха някакви звуци, а очите му изпъкнаха от напрежение. Най-после посочи с ръка кака Дона, взе една лъжица и започна да драска с нея по покривката на трапезата.

— Да пише иска — досети се някой.

— Разбрах — каза кака Дона, отърча в другата стая и на минутата се върна с парче хартия, перодръжка и шише мастило. — Къде е Иван Шибилев да пише.

Заложникът бе изчезнал някъде и Троцки посегна към перодръжката. Кака Дона обърна една празна тава с дъното нагоре, сложи хартията и му подаде перодръжката. Писа дълго и изцапа пръстите си с мастило, а като свърши, кака Дона погледна написаното.

— Пиши кой ден и коя година!

Троцки добави датата и годината, тя подаде хартията на мъжа си и той го прочете с помощта на по-грамотните от него. „Приписувам на дъщеря си Ратка питнайсе декъръ нивъ, Калчу Стетеф Димитрувден 1942 г.“

— Хубаво го насолиха! — каза някой.

Предполагам, че новият му прякор се роди тъкмо в тази минута, защото на другия ден му казваха вече Солен Калчо. Така ще трябва да го наричам отсега нататък и аз.

Виелицата се усилваше, а долу в Пъклото фучеше. Солен Калчо бе изгубил по пътя лявата си ръкавица и мушкаше ръката си ту под яката на полушубката, ту в джоба. Не бяха минали десет минути, откак бе застанал на пусията, и краката му започнаха да мръзнат. Дано гоначите дойдат по-скоро, че да си ходим, няма защо да берем студ за тоз, дето духа, помисли си той и за кой ли път, от село дотук, се почувствува виновен за тази безсмислена хайка. Защо не отпих от виното на Жендо, господ да ме убий! На гърлото ми ли щеше да спре и да ме задави? Всичко дойде от шишето, ей тъй, изведнъж. Сякаш беше същото шише, дето ми го дадоха на Радкината сватба. Щом посегнах към него, и ръката ми се схвана. Пийни една глътка, думам си, хората тебе чакат, на другарска среща си дошъл. Хубаво, ама ръката ми не ще да хване шишето и не ще. Сърцето ми се разтуптя, стана ми едно горещо, нито знам кво да кажа, нито езикът ми се обръща. Мислех, че съм забравил тази работа, а тя стояла като трън в главата ми. Много пъти съм си спомнял за нея вечер и за всичко, що се случи по-нататък, та сърцето ме е боляло от мъка. Много пъти намислях да пречукам Жендо или да му направя нещо такова, че и нему сърцето да се напълни с мъка, ама все си виках: не, не бива. И да го убия, злото, дето ми е сторил, пак ще остане. Няма да го занесе със себе си и тогаз злините ще станат повече. Ала и тръна, повече от двайсет години, не можах да извадя от главата си. Колко неща съм забравил за това време, и хубави, и лоши, а туй го паметя. Паметя го, като да е станало снощи вечер. И все съм се чудил какво нещо е туй човешката памет. Искаш да забравиш нещо лошо, да изчистиш душата си, а паметта го пази цял живот, трижди проклет да е! Ако човек нямаше памет, като ангел щеше да живее на този свят. От нея иде всичкото. Хубаво направи Иван Шибилев, че ни помами към гората. Златен човек е той, хитър. И той, значи, помни оназ вечер с празното шише. И другите я помнят, иначе нямаше да се дигнат като един в тази виелица. Щом се дигнаха, искат да кажат: пепел на миналите работи. Било що било — край, и толкоз. То тъй трябва да бъде. Няма да отидем в гробищата с кирливи ризи…