Златният бряг [bg]

Бях все още като зашеметен, докато вървях по коридорите на сградата на съда, а около нас гъмжеше от репортери с бележници и химикалки. В залата не е позволено да се внасят фотоапарати или магнетофони, но защо позволяват на тези луди хора въобще да влизат в сградата, ми е непонятно. Свободата на пресата е едно, но да блокират коридора, е неудобно, а вероятно и наказуемо.

Най-накрая, като излязохме на стъпалата на сградата без тежкото куфарче и невинността ми, отново се натъкнахме на пресата, която се бе оттеглила, за да се прегрупира и да се съюзи с фотографите и операторите си.

Репортерите задаваха всякакви уместни и опасни въпроси, но като отговор от дона получаваха само остроумия от рода на:

— Ей, за какво сте дошли всички вие тук? Не раздавам автографи. Да се усмихна ли? От тази страна съм по-красив.

И така нататък.

Освен това познаваше някои репортери по име.

— Ей, Лорин, отдавна не съм те виждал. Къде получи този тен? — Лорин се усмихна на този обаятелен човек.

— Тим, още ли работиш в пресата? Нима не са разбрали, че си пияница? — Ха, ха, ха.

Някакъв телевизионен репортер навря микрофона си под носа на Белароса и попита:

— Води ли се борба за власт между мафията и картела Меделин за контрола върху търговията с кокаин?

— Между кой и какво за кое? Говорете на английски, човече.

Един по-разумен репортер попита:

— Мислите ли, че целта на Алфонс Ферагамо е лично отмъщение срещу вас?

Франк запали една голяма пура „Монте Кристо“ номер четири.

— Н-не. Някой ме е наклеветил пред него и той е трябвало да провери случая. Той ми е добро приятелче.

Всички се разсмяха.

— Щастлив ли си, че веднага те освободиха, Франк?

Той изпусна едно кълбо дим от пурата си.