Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— О, но вие не осъзнавате колко сте благословена — каза Арабела. — Това е една от най-големите радости на съществуването.
— Кое?
— Любовта на съпруга ви.
Лейди Поул се изненада.
— Да, той ме обича — каза Нейно благородие. — Или поне твърди, че ме обича. Но каква полза от любовта му? Тя не ме топли, когато ми е студено — а знаете, че винаги ми е студено. Нито с минута не е съкратила дългите изтощителни балове, нито е спряла шествията по дългите призрачни коридори. Не ме е спасила от нито едно страдание. Любовта на съпруга ви спасила ли ви е от нещо досега?
— Любовта на мистър Стрейндж? — Арабела се усмихна. — Не, от нищо. Аз съм тази, която трябва да го спасява… искам да кажа — побърза да добави тя, когато забеляза, че лейди Поул не я разбира, — той често се среща с хора, които искат от него да прави магии за тях. Или пък имат някой племенник, който иска да учи магия при него. Или вярват, че са намерили магическа обувка или вилица, или друга подобна безсмислица. Те не му желаят злото. Всъщност най-често се държат много почтително. Но мистър Стрейндж не е от търпеливите хора и аз съм принудена да го спасявам, преди да е казал нещо, което не трябва.
Дойде време Арабела да си тръгва и тя стана, за да се сбогува с лейди Поул. Тъй като нямаше да се видят няколко месеца, Арабела непременно искаше й да каже нещо ободряващо.
— Надявам се, скъпа ми лейди Поул, че когато отново се срещнем, вие ще бъдете много по-добре и може би дори ще бъдете в състояние отново да излизате в обществото. От все сърце ми се иска някой ден да ви срещна в театъра или на бал…
— На бал! — възкликна лейди Поул ужасена. — Как ви хрумна да кажете подобно нещо? Пази Боже вие и аз да се срещнем на бал!
— Ш-ш-т, ш-шт, не исках да ви разстроя! Забравих колко мразите танците. Хайде, не плачете! Не мислете за това, щом ви прави нещастна!
Арабела положи всички усилия да утеши приятелката си. Прегърна я, целуна я по бузата и по косата, погали ръката й, предложи й вода с аромат на лавандула. Нищо не помогна. В продължение на няколко минути лейди Поул ридаеше безутешно. Арабела не можеше да разбере причината. Но всъщност нямаше нищо за разбиране. Заболяването на Нейно благородие я караше да се страхува от всичко, да се измъчва от всевъзможни дреболии. Арабела позвъни за прислугата.
Едва когато прислужницата се появи, Нейно благородие направи опит да се овладее.
— Вие не разбирате за какво говорите! — възкликна лейди Поул. — И опазил ви Бог някога да разберете. Ще се опитам да ви обясня — знам, че е безполезно, но ще се опитам! Изслушайте ме, скъпа, скъпа ми мисис Стрейндж! Изслушайте ме, сякаш надеждите ви за вечно спасение зависят от това!
Арабела съсредоточи цялото си внимание.
Но безполезно. Това излияние не беше по-различно от останалите, в които Нейно благородие се впускаше всеки път, когато казваше, че трябва да съобщи на Арабела нещо много важно. Лейди Поул пребледня, пое дълбоко въздух и започна да разказва някаква странна история за собственик на мина за олово в Дербишир, който се влюбил в една доячка. Доячката била всичко, за което собственикът на мината можел да мечтае с изключение на това, че когато се погледнела в огледало, образът й в него се появявал със закъснение, при залез слънце очите й променяли цвета си и сянката й често танцувала диви танци, докато тя стояла неподвижно.
След като лейди Поул се качи в покоите си, Арабела остана сама. „Колко глупаво от моя страна! — помисли си тя. — И то когато знам толкова добре, че всяко споменаване за танци я разстройва неимоверно! Как можах да проявя такава непредпазливост? Чудя се какво ли искаше да ми каже. Дали самата тя знае? Бедното създание! Без здраве и разсъдък богатството и красотата са безполезни!“
Арабела разсъждаваше в този дух, когато тихо шумолене зад гърба й я накара да се обърне. Тя тутакси скочи и се завтече към вратата с протегнати ръце.
— Това сте вие! Колко се радвам да ви видя! Елате да си стиснем ръцете! Това ще бъде последната ни среща и дълго няма да се видим.
Същата вечер Арабела каза на Стрейндж:
— Поне един човек е доволен, че си насочил вниманието си към изучаването на Джон Ъскглас и слугите му феи.
— Така ли? И кой е той?
— Джентълменът с коса като глухарче.
— Кой?
— Джентълменът, който живее у сър Уолтър и лейди Поул. Споменах ти за него.