Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Строшени кости и ризници? — попита Арабела. — Честно казано, не. Ваше благородие ме е разбрала погрешно. Битките са се водили преди много години. Сега там няма какво да се види — със сигурност нищо потискащо.

— И все пак знаете ли — продължи лейди Поул, без да я слуша, — по едно или друго време битки са се водили почти навсякъде. Помня как като дете учех, че някога Лондон е бил място на ожесточена битка. Много хора са загинали по ужасни начини и градът е бил изгорен до основи. Всеки ден от живота си ние сме заобиколени от спомени за насилие и страдание и ми се струва, че няма особено значение дали са останали веществени следи или не.

Нещо в стаята се промени. Сякаш над главите им запляскаха студени сиви криле или някой мина през огледалата и хвърли сянка в стаята. Това беше причудлива игра на светлината, на която Арабела често ставаше свидетел в компанията на лейди Поул. Тъй като не знаеше на какво се дължи, Арабела си го обясняваше с факта, че в стаята има твърде много огледала.

Лейди Поул потръпна и се загърна по-плътно в шала си. Арабела се наведе напред и взе ръката й.

— Хайде, съсредоточете мислите си върху нещо по-весело.

Лейди Поул я погледна безизразно. За нея да мисли за нещо весело бе също толкова невъзможно, колкото да лети.

Тогава Арабела заговори с надеждата поне за кратко да я отвлече от ужасните й мисли. Тя започна да й разказва за новите магазини и последните моди. Описа й една много красива коприна с цвят на слонова кост, която беше видяла на витрина на „Фрайди Стрийт“, и наниз от тюркоазени мъниста, който много би подхождал на тази коприна. После й сподели мнението на фризьорката си за тюркоазените мъниста, откъдето продължи с описание на едно чудно растение, което фризьорката отглежда в саксия на малкия си железен балкон и което за година е пораснало толкова, че напълно е засенчило прозореца на горния етаж, където живее майстор на свещници. След това Арабела се разговори за други необичайно високи растения, за Джак и бобеното зърно, за великана на върха на стъблото, за великаните и убийците на великани, за Наполеон Бонапарт и херцог Уелингтън, за заслугите на херцога във всички области на живота, освен в една, и за злополучието на херцогинята.

— За щастие вие и аз никога не сме страдали от подобно нещо — заключи Арабела леко задъхана. — Тежко е да нямаш покой от това, че съпругът ти постоянно ухажва други жени.

— Предполагам — колебливо отвърна лейди Поул.

Това подразни Арабела. Тя се стараеше да оправдава всички чудатости на Нейно благородие, но й беше трудно да извини хладното й отношение към сър Уолтър. Арабела често идваше на „Харли Стрийт“ и не можеше да не забележи колко предан съпруг е той. Сър Уолтър изпълняваше на мига всяко нещо, което можеше да достави удоволствие на лейди Поул или поне малко да облекчи мъките й, и Арабела с болка виждаше с каква нищожна благодарност се посрещат усилията му. Не че лейди Поул проявяваше неприязън към него, но понякога като че ли изобщо не забелязваше присъствието му.