Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Учените под земята не само оцелели, но и избягали, защото заводът разполагал с тесен тунел, който извеждал на близо километър в пустинята и завършвал с кръгла шахта с железни стъпала в стената. Персоналът беше излязъл оттам, но щеше да е невъзможно да се придвижат тежки машини по същия път.
Главният пътнически и големият товарен асансьор представляваха огъната развалина на дълбочина шест метра. Да се възстанови, щеше да е върховно постижение на техниката и да отнеме седмици — седмици, с които, както подозираше Хасан Рахмани, Ирак не разполагаше.
Да бе само това, Рахмани щеше да изпитва истинско облекчение, защото живееше в голяма тревога от деня, в който се проведе заседанието в двореца преди началото на въздушната война — тогава, когато Саддам разкри съществуването на „своето“ устройство.
Сега Рахмани се тревожеше от налудничавата ярост на своя държавен глава. Вицепрезидентът Изат Ибрахим му се обади малко след пладне предишния ден — никога не бе чувал най-довереният човек на Саддам да звучи по този начин.
Ибрахим му каза, че президентът не бил на себе си от гняв, а когато той изпаднеше в такова състояние, обикновено се лееше кръв. Само кръвта успяваше да успокои яростта на човека от Тикрит. Вицепрезидентът даде ясно да се разбере, че от Рахмани се очаква да покаже резултати, при това бързо. Той попита Ибрахим:
— Какви резултати имате предвид?
— Открий откъде са разбрали — му изкрещя Ибрахим.
Рахмани влезе във връзка с приятели в армията, които бяха разговаряли с артилеристите — докладите им били категорични по една точка. Англичаните нападнали с два самолета. Имало още два, по-високо, но смятали, че са изтребители, осигуряващи прикритие; във всеки случай не пуснали никакви бомби.
След това разговаря с оперативното планиране на военновъздушните сили. Според тях, а неколцина от офицерите там бяха получили своята подготовка на Запад, нито един обект от голямо военно значение не би бил подложен на удар само с два самолета. По никакъв начин.
И така, разсъждаваше Рахмани, ако англичаните не са смятали, че гробището за стари автомобили е онова, за което се представя, тогава за какво са го смятали? Отговор вероятно можеха да дадат двамата свалени британски летци. Той лично с огромно удоволствие би провел разпитите, убеден, че с помощта на някои халюциногенни препарати ще ги накара да проговорят за няколко часа, при това истината.
От армията бяха потвърдили, че пилотът и навигаторът са заловени три часа след нападението, насред пустинята, като единия бил със счупен глезен. Обаче с невероятна бързина се появила група от АМАМ и отвела двамата летци. Никой не смееше да спори с АМАМ. Така двамата британци попаднаха в ръцете на Омар Хатиб. Нека Аллах бъде милостив към тях.
Рахмани разбираше, че след като не може да блесне с бързо предоставена информация, тогава ще трябва да измисли нещо друго. Въпросът беше — какво?
Само онова, което президентът очакваше, разбира се. А какво е то? Заговор, разбира се. Тогава щеше да получи заговор. Ключа към него щеше да даде предавателят.
Посегна към телефона и повика майор Мохсен Заид, ръководителя на радиопрослушването — отдела, натоварен да прихваща радиопредавания. Време беше отново да си поговорят.
На трийсет километра западно от Багдад се намира малкият градец Абу Граиб, място, което, без да се отличава с някаква забележителност, беше известно, макар и рядко споменавано в Ирак. Защото в Граиб се намира големият затвор, отделен почти изключително за разпити и задържане на политически затворници. Затова персоналът в него не беше от националната служба по затворите, а от тайната полиция АМАМ.
— В същото време, когато Рахмани повика при себе си своя специалист по радиопрослушване, към двойната порта от дебело дърво на затвора се приближи дълъг черен мерцедес. Разпознавайки човека в колата, двама пазачи се хвърлиха да отворят вратите. Тъкмо навреме, защото човекът в колата би могъл да накаже безмилостно онзи, който го е забавил и един миг с мудно изпълнение на възложената му работа.
Колата влезе и портите се затвориха. Седналият отзад в колата не удостои усърдието на пазачите с кимване или жест. Те бяха хора без значение.
Колата спря пред стъпалата към главната административна сграда.
Бригадният генерал Омар Хатиб слезе и напето изкачи стъпалата. По целия му път вратите бързо се отваряха пред него. Младши офицер, негов помощник, носеше куфарчето му.
За да стигне до кабинета си, Хатиб се качи на асансьор до петия, последен етаж, а когато остана сам, нареди да му донесат турско кафе и започна да разглежда докладите, които се изготвяха всекидневно с подробности за изтръгнатата от онези в мазето информация.