Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Независимо от вида, който си даваше, Омар Хатиб беше не по-малко разтревожен от колегата си в другата част на Багдад — човек, когото ненавиждаше точно толкова, колкото беше ненавиждан от него.
За разлика от Рахмани, който със своето частично английско образование, владеене на езици и вид на космополит беше по принцип обект на подозрение, Хатиб можеше да разчита на същественото предимство, а именно че беше от Тикрит. Докато вършеше добре работата, възложена му от президента, и поддържаше потока от признания за предателство, които задоволяваха жаждата на ненаситната параноя, той беше в безопасност.
Но последните двайсет и четири часа бяха тревожни. И на него му се бяха обадили по телефона, но му се обади зетят, Хюсейн Камел. Също както направи Ибрахим с Рахмани. Камел предаде новините за безкрайната ярост на президента по повод бомбардирането на Ал-Кубай и поиска резултати.
За разлика от Рахмани, Хатиб държеше в ръцете си двамата британски летци. От една страна, това му даваше преимущество, а от друга — представляваше клопка. Президентът щеше да иска да знае, при това бързо, какви инструкции са получили летците преди полета — какво всъщност знаеха съюзниците за Ал-Кубай и как са го научили?
Именно от него се очакваше информацията и вече петнайсет часа хората му обработваха летците — от седем предишната вечер, когато ги бяха докарали в Абу Граиб. До този момент нещастниците бяха издържали.
От двора под прозореца му достигна свистене, удар и тихо стенание. Челото на Хатиб се сбръчка озадачено, сетне се изглади, като се сети.
Във вътрешния двор под прозореца му висеше един иракчанин, вързан за китките на напречна греда. Пръстите на краката му стигаха точно на десет сантиметра от земята. Наблизо стоеше кана със солена вода, която вече не беше бистра, а тъмнорозова.
Имаше заповед всеки надзирател и войник, който прекосява двора, да спре, да вземе една от тръстиковите пръчки от каната и да нанесе удар отзад между врата и коленете на висящия мъж. Един ефрейтор под навеса отброяваше ударите.
Увесеният беше продавач на пазара, когото чули да казва, че президентът бил кучи син, и сега, макар и късно, трябваше да се научи да произнася името му с подобаващо уважение.
Интересното беше, че продължаваше да е жив. Това идваше да покаже колко жизнени са някои от тези обикновени хора. Търговецът беше понесъл петстотин удара, постигайки внушителен рекорд. Щеше да умре преди хилядния — никой досега не беше издържал хиляда. Другото интересно нещо беше, че го бе издал десетгодишният му син. Омар Хатиб отпи от кафето, отвъртя капачката на писалката си от масивно злато и се приведе над материалите.
Половин час по-късно на вратата се почука дискретно.
— Влез! — обади се той и вдигна очаквателно поглед. Имаше нужда от добри новини и само един човек можеше да почука, без преди това за него да съобщи помощникът му отвън.
Мъжът, който влезе, беше едър и дори собствената му майка трудно би могла да го нарече красив. Лицето му беше надупчено от прекарана в детството едра шарка, а там, където му бяха изрязали две кисти, лъщяха кръгли белези. Той затвори вратата след себе си и остана на място в очакване да го заговорят.
Беше сержант, макар върху изцапания му работен комбинезон да нямаше нашивки, но въпреки низшия си ранг принадлежеше към малцината, към които бригадният генерал изпитваше добри чувства. От персонала на затвора единствен сержант Али получаваше разрешение да седне в негово присъствие.
Хатиб посочи стол и му предложи цигара. Сержантът я запали и всмука дълбоко; работата му беше неприятна и уморителна, а цигарата — повод за почивка. Причината, поради която можеше да понася подобна фамилиарност от човек с низш ранг като Али, беше, че наистина се възхищаваше от него.
Хатиб високо ценеше хората, които носят резултати, а досега неговият доверен сержант не го бе разочаровал. Спокоен, методичен, добър съпруг и баща, Али беше истински професионалист.
— Е? — попита бригадният генерал.
— На навигатора му трябва още много малко, господин генерал, много малко. Пилотът… — Той сви рамене. — Може би час, може би повече.
— Нека ти напомня, че и двамата трябва да бъдат пречупени, Али, нищо не трябва да скрият. И онова, което казват, трябва да се потвърждава взаимно. Самият президент разчита на нас.
— Може би трябва да дойдете, господин генерал. Смятам, че до десет минути ще получите отговора, който чакате. Първо навигаторът, а сетне, като разбере, и пилотът ще пропее.