Аз, вещицата

„Не искаш ли да полетиш?“ — попита майка ми.

„Магията е в сърцето, Даяна — обади се и баща ми. — Не го забравяй.“

Затворих очи и си представих панделката. Хванах здраво края й с пръсти и я хвърлих към бледия кръг, очертан в мрака. Панделката се разгъна и се издигна нагоре, като ме повлече след себе си.

Майка ми се усмихваше, а баща ми изглеждаше толкова горд, колкото когато свали помощните колела от велосипеда ми. Матю надникна надолу заедно с още някой, сигурно бе брат му. С тях бяха и група призраци, изглеждаха очаровани, че някой след толкова години успява да излезе жив от шахтата.

— Слава богу — въздъхна Матю и протегна дългите си бледи пръсти към мен. — Хвани ме за ръката.

В мига, в който ме хвана, тялото ми натежа.

— Ръката ми! — извиках, когато мускулите ми се разтегнаха и раната ми се отвори.

Матю ме сграбчи за рамото, помогна му още една непозната ръка. Двамата ме изтеглиха от шахтата и само след миг вече бях в прегръдките на Матю. Притиснах се към гърдите му.

— Знаех си, че ще успееш — промълви той, също като принца от приказката на майка ми. Гласът му издаваше облекчение.

— Нямаме време за това. — Братът на Матю вече тичаше по коридора към вратата.

Матю хвана ръката ми и огледа набързо раните. Ноздрите му се разшириха от миризмата на засъхнала кръв.

— Можеш ли да вървиш? — попита той тихо.

— Взимай я на ръце и да се махаме, че иначе ще имаш по-големи тревоги от малко кръв! — извика другият вампир.

Матю ме вдигна като чувал брашно и затича, прегърнал ме през кръста. Прехапах устни и затворих очи, защото движещият се под мен ми напомни как летях със Сату. Промяната на въздуха ми подсказа, че вече сме свободни. Напълних дробовете си и започнах да треперя.

Матю хукна още по-бързо. Носеше ме към хеликоптера, кацнал на невероятно място — на черен път пред замъка. Обгърна ме закрилнически и скочи през отворената врата на вертолета. Брат му го последва. Зелените светлинки от кабината се отразяваха в яркочервената му коса.

Стъпалото ми се отърка в бедрото на Болдуин, когато той седна и ме погледна едновременно с омраза и любопитство. Лицето му ми се стори познато от виденията, които ми се бяха явили в кабинета на Матю: първо в отблясъците на доспехите и после когато докоснах печатите на Рицарите на Лазар.

— Мислех, че си мъртъв. — Свих се в Матю.

Очите на Болдуин се ококориха.

— Тръгвай! — извика той на пилота и полетяхме в небето.

Спомените за Сату се върнаха и затреперих още по-силно.

— Тя е в шок — отбеляза Матю. — Това чудо не може ли да лети по-бързо, Болдуин?

— Упои я — отвърна нервно Болдуин.

— Нямам успокоително в себе си.

— Аз имам. — Очите на брат му светнаха. — Искаш ли аз да го направя?

Матю ме погледна и се опита да се усмихне. Започнах да треперя по-малко, но всеки път, когато хеликоптерът се издигаше и спускаше заради вятъра, си спомнях за Сату.