Кралят

Рот сложи ръка върху сърцето си, сякаш нещо го беше пронизало.

– О, по дяволите. Толкова съжалявам.

Главният майстор примига насреща му.

– Аз… благодаря ви, господарю.

– Преди колко време я изгуби?

– Дванайсет години. – Мъжът се прокашля. – Дванайсет години, три месеца и седемнайсет дни.

– Как е дъщеря ти?

Главният майстор сви рамене. После поклати глава.

– Добре е…

Един от работниците зад него, онзи, който беше казал „мили…боже“, се обади:

– Парализирана е. И е истински ангел.

Началникът му начаса го стрелна с гневен поглед… сякаш не искаше Рот да бъде притесняван.

– Тя е добре – отсече той.

– Парализирана? – Рот сякаш пребледня. – От раждането?

– Ъъъ… да. Получи наранявания. Беше родена без ничия помощ. Освен моята, а аз с нищо не можах да помогна.

– Къде, по дяволите, беше Хавърс?

– Не можахме да стигнем до клиниката.

Ноздрите на Рот се разшириха.

– Лъжеш ме.

Веждите на главния майстор подскочиха слисано.

– Никой не беше виновен, господарю. Освен мен.

– Мислех, че се занимаваш със строителство. Или си учил медицина?

– Не съм.

– Как тогава е по твоя вина? – Рот поклати тъжно глава. – Извинявай. Виж, радвам се, че дъщерята ти е оцеляла.

– Това е най-голямата благословия в живота ми, господарю.

– Сигурен съм, че е така. Твоята шелан сигурно ужасно ти липсва.

– Всяка нощ. Всеки ден. Въпреки че втората ми шелан ми е невероятна опора.

Рот кимна, сякаш знаеше точно за какво говори другият мъж.

– Разбирам те. Прекрасно те разбирам. Нещо подобно се случи и с моя брат Тор.

Последва дълга пауза, преди главният майстор най-сетне да проговори:

– Не знам какво друго да кажа, господарю. Освен че ни оказахте огромна чест с присъствието си.

– Не е нужно да казваш нищо. А аз ще ви оставя на мира. Само ви губя времето. – Рот вдигна десница и помаха непринудено. – До по-късно.

И той излезе, оставяйки работниците занемели.

– Винаги ли е такъв? – попита главният майстор вцепенено.

Рейдж кимна.

– Той наистина е достоен мъж.

– Не мислех, че ще е… такъв.

– Какъв?

– Толкова достъпен.

– И защо не?

– Слуховете. Казваха, че е високомерен. Недосегаем. Че не се интересува от такива като нас. – Главният майстор тръсна глава, сякаш не можеше да повярва, че го е изрекъл на глас. – Имах предвид…

– Не, няма нищо. Мога да си представя защо си мислил така.

– Прилича на баща си – обади се по-възрастният работник отзад. – Одрал му е кожата.

– Познавал си го? Бащата на Рот, искам да кажа? – попита Рейдж.

По-възрастният мъж кимна.

– А веднъж ги видях двамата заедно. Младият Рот беше на пет годинки. Винаги стоеше до баща си, когато кралят приемаше обикновените граждани. Аз водех спор за земя с наемодателя ми, който беше част от глимерата. И да знаете, кралят отсъди в моя полза. – Цялата аура на работника излъчваше тъга. – Спомням си, когато кралят и кралицата бяха убити. Сигурни бяхме, че наследникът им също е загинал… а докато разберем, че не е така, младият Рот вече беше изчезнал.