Кралят

Мамка му.

В крайна сметка реши, че тя се нуждае от почивка повече, отколкото той от това, да се прави на бавачка на пораснала жена. Целуна я по устните и остави Джордж да го изведе от стаята и надолу по стълбите. Когато се озова на втория етаж, поспря. Последното място, където искаше да се намира в този момент, бе кабинетът…

Звукът от удари с чук откъм долния етаж привлече вниманието му. Какво по…?

– Стълбите – каза той на кучето.

Докато Джордж го водеше към първия етаж, звуците постепенно се усилваха, но все още бяха приглушени… а носът му улови миризмата на циментов прах. Както и още нещо…

– Здрасти – обади се Рейдж. – Какво става?

Рот протегна ръка и остави братът да се здрависа.

– Нищо. Как вървят нещата там?

– Свалят настилката на пода. Закрихме вратата с дебел найлон, за да спира праха… Фриц се надяваше да оставим отворено, за да може да чисти всяка сутрин, след като си тръгнат. Ние обаче му провалихме плановете.

– Браво на вас.

От другата страна на найлоновата преграда се чуваха мъжки гласове на фона на чукове, удрящи се в камък; по бъбренето си личеше, че мъжете се познават и разбират прекрасно.

– Колко са?

– Седем. Искаме да свършат възможно най-бързо, защото всички сме малко нервни… Джон е тук с мен.

– Здравей, Джон. – Рот кимна натам, откъдето долиташе миризмата на другия вампир.

– Казва здрасти… и иска да знае как е Бет.

– Добре е. Много добре… благодаря ти за всичко, синко.

– Казва, че за него е било удоволствие.

Добро хлапе. Което се превръщаше в страхотен мъж, помис­ли си Рот.

– Е, искам да вляза и да се запозная с тях – избъбри той без някаква особена причина.

Възцари се дълго мълчание… през което Рот бе готов да се обзаложи, че Рейдж и Джон си разменят погледи, които казват „няма да я бъде“.

– Отлично, радвам се, че сте съгласни – промърмори той и даде знак на Джордж.

Кучето му съобщи, че са стигнали до преграда, като спря. Рот протегна ръка и напипа плътен найлонов лист. Пусна твърдия повод на Джордж и отмести найлона с две ръце, за да не го откъсне.

Гласовете начаса замлъкнаха.

Освен един, който прошепна:

– Мили… боже.

Изведнъж се разнесе дрънчене като от инструменти, пуснати на пода… а после шумолене.

Сякаш седмина едри мъже бяха коленичили.

За миг Рот почувства, че се просълзява зад тъмните очила.

– Здрасти – каза, опитвайки се да звучи непринудено. – Как върви работата?

Никакъв отговор. Съвсем ясно усещаше миризмата на слис­ване… като задушен лук, но не неприятно.

– Господарю – разнесе се нисък глас. – Вашето присъствие е огромна чест за нас.

Рот отвори уста, за да отхвърли тези думи… но когато си пое въздух, разбра, че това е самата истина. За всеки един от тях. Те бяха завладени от искрено и огромно страхопочитание.

– Добре дошли в моя дом – каза той с дрезгав глас.

* * *

Джон, който се беше мушнал под найлона след Рот, стоеше зад него и си мислеше – крайно време беше.