Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Причината за появата им в зоната на военните действия бяха първоначалните загуби, понесени от Торнадо при бойните им полети на малка височина.
Когато работят сами, Торнадо трябва да пуснат бомбите си и да ги следват чак до целта, направо в най-гъстия огън на Тройното-А. Но когато атакуват заедно с Буканиър, Торнадо носят бомбите, снабдени със системата ПЕЙВУЕИ за лазерно насочване, докато Буканиър носят лазерния предавател, наречен ПЕЙВСПАЙК.
Летейки над и зад Торнадо, Буканиър могат да „набележат“ целта и по този начин дават възможност на Торнадо да пусне бомбата и веднага да изчезне оттам.
Нещо повече, предавателят на борда на Буканиър е монтиран върху специален жироскоп, така че и той да може да се върти и измъква, като през цялото време, докато бомбата стигне до целта и я порази, лазерният лъч стои закован върху нея.
В помещението за инструктаж Уилямсън и двамата пилоти на Буканиър се споразумяха за началната точка, откъдето ще започне бомбената атака, на двайсет километра източно от определеното за цел хале, и отидоха да се преоблекат за полета. Както обикновено, бяха пристигнали в цивилни дрехи; по отношение на Бахрейн беше възприета тази политика, защото се смяташе, че прекалено много униформи по улиците могат да разтревожат местното население.
Когато всички бяха готови, Уилямсън, като командир на полета, завърши инструктажа. Оставаха още два часа до излитането. Отдавна е забравено бързането на пилотите, които по време на Втората световна война трябваше да са готови за половин минута.
Имаше време за по едно кафе и за следващия етап от подготовката. Всеки от летците взе своето лично оръжие, малък пистолет Валтер, който всички мразеха, смятайки, че ако бъдат нападнати в пустинята, ще е по-добре да го хвърлят с надеждата да чукнат някой иракчанин по главата.
Получиха също така своите 1000 лири стерлинги във вид на пет златни суверена и „разписката за ташаците“. Този забележителен документ беше въведен при американците по време на Войната в Залива, но англичаните, които изпълняват бойни полети из тези места от двайсетте години на века, ги познаваха добре.
„Разписката за ташаците“ е писмо на арабски и шест бедуински диалекта. В него се казва следното: „Господин бедуин, човекът, който Ви представя това писмо, е британски офицер. Ако го върнете на най-близкия британски патрул, заедно с тестикулите му, и за предпочитане те да са там, където им е мястото, а не в устата, ще бъдете възнаграден с 5000 лири стерлинги в злато.“ Понякога това върши работа.
Комбинезоните им имаха рефлекторни петна по раменете, за да се забелязват от съюзнически спасителни отряди, ако пилотът падне в пустинята; но над левия горен джоб нямаше други отличителни знаци освен британското знаме.
След кафето идваше стерилизирането — не е така неприятно, колкото звучи. Всички пръстени, цигари, запалки, писма, семейни снимки се предават, не остава нищо, което би дало на онези, които го разпитват, ключ към личността на пленника. Претърсваше ги едно много красиво момиче — въздушните екипажи смятаха, че това е най-приятната част от полета, и по-младите пилоти слагаха скъпоценностите си на най-необичайни места, за да видят дали Памела ще ги намери. За щастие преди това тя бе работила като медицинска сестра и приемаше тези шеги съвсем спокойно и весело.
Един час до излитане. Някои от хората се хранеха, други не можеха, някои подремваха, други пиеха кафе с надеждата, че няма да им се допикае насред полета, трети повръщаха.
Микробусът отведе осемте мъже при самолетите, по които вече пълзяха хората от наземния персонал. Всеки пилот обиколи машината си, изпълнявайки ритуала за проверка преди полета. Накрая заеха местата си.
Първата задача беше да се наместят добре, да се пристегнат с коланите и да се свържат с радиосистемата Хав-куик, за да могат да разговарят. Сетне се включваше резервното захранване, от което всички стрелки на уредите започваха да подскачат.
Отзад влезе в действие Инерционният навигационен пулт, давайки възможност на Сид Блеър да внесе с помощта на клавиатурата планирания курс и завои. Уилямсън включи десния си двигател — „Ролс-Ройс РБ-199“, който започна тихо да вие. След това левия двигател.
Затвориха подвижния капак над кабината и тръгнаха към Номер едно, мястото, където трябваше да получат разрешение за излитане, оттам до мястото за излитане. Уилямсън хвърли поглед на дясно. Торнадото на Питър Джон беше до него и малко по-назад, отвъд партньора му — двата Буканиър. Вдигна ръка. В отговор се вдигнаха три облечени в бели ръкавици ръце.