Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
дежурен във фоайето. – Изпратиха ни да помогнем на де-
журната смяната. – Държанието на Михаил беше съвършено
уверено и достатъчно убедително, за да повярва пазителят, че
всичко е наред. Макар че остана леко изненадан.
– Само вие двамата ли? Там горе има четирима от нашите.
Този път аз спасих положението.
– Искат в кралския двор да имат на разположение повече
пазители. Нещата там рискуват да излязат от контрол, затова
сега изпращат тук само двама.
– Няма да се учудя, ако ни повикат всички там – съгласи се
пазителят. – Качете се на третия етаж.
– Бързо съобразяваш – похвали ме Михаил, като влязохме
в асансьорната кабина.
– Това е нищо. Справяла съм се с много по-тежки ситуации.
Лесно открихме стаите, защото пред тях пазеше един от
440
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
нашите. Останалите са вътре, досетих се и се замислих
дали това няма да ни създаде проблеми. Но със същото ав-
торитетно поведение Михаил заяви на пазача в коридора, че
той, както и колегите му от дежурната смяна, са призовани да
потеглят за кралския двор. Той повика колегите си – по един
от всяка стая на алхимиците, макар че не успяхме да разберем
кой в коя стая се е намирал. Преди да си тръгнат, те ни запоз-
наха накратко с обстановката, включително и с това, кой в коя
стая е настанен.
След като си заминаха, Михаил ме погледна.
– Сидни – казах му аз.
Бяха ни дали магнитните карти за отключването на вратите
и ние веднага влязохме в стаята на Сидни. Тя седеше с кръс-
тосани крака на леглото, четеше някаква книга и изглеждаше
зле. Въздъхна, като ни видя.
– Е, какво следва сега?
Аз свалих сребърната си гривна, за да премахна оптическа-
та илюзия, прикриваща лицето ми.
Но на Сидни нито ѝ увисна челюстта, нито се стресна, дори
веждите си не повдигна. Само ме изгледа с разбиране.
– Трябваше да се досетя. Дошла си да ме освободиш?
– Хм, не е точно това. – Никак не бях доволна, че Сидни ще
трябва да понесе някакво наказание, но да я измъкнем оттук...
точно това и точно сега не се предвиждаше в плана ни. – Трябва
да поговорим с Иън и вероятно ще е най-добре, ако присъстваш
и ти. Той знае нещо важно. Нещо, от което се нуждаем.
Това вече я принуди да повдигне вежди учудено. Посочи
към вратата.
– Те не ни позволяват да разговаряме помежду си.
– Те си тръгнаха – осведомих я със самодоволен тон.
Сидни поклати унило глава.
– Роуз, понякога наистина ме плашиш. И то не само зара-
ди причините, от които първоначално се страхувах. Хайде, да
вървим при него. Той е в съседната стая, но няма да ти е лесно
да го накараш да проговори.
– Именно затова трябва да ни помогнеш – казах ѝ на из-
лизане в коридора. Отново си поставих сребърната гривна. –
Той е влюбен до уши в теб. Ще ни помогне, ако го помолиш.
441
р и ш е л м и й д
Както предполагах, Сидни беше в пълно неведение за чув-
ствата на Иън към нея.
– Какво! Той не е...
Затвори уста, като влязохме в стаята на Иън. Той гледаше
някакво предаване по телевизора, но щом ни зърна, моментал-
но се изправи.
– Сидни! Добре ли си?
Вместо отговор тя ме изгледа тревожно и едва тогава се
извърна към Иън.
– Те се нуждаят от помощта ти за нещо. За някаква инфор-
мация.
Той премести погледа си върху нас и изражението му ту-
такси стана много по-студено.
– Отговорихме на всичките ви въпроси, при това по сто пъти.
– Не на всички – уточних аз. – Когато беше на разпит в
кралския двор, ти видя една снимка върху масата. На един
убит. Кой беше той?
Иън стисна упорито устни.
– Не го познавам.
– Видях те... ние, хм, сме убедени, че си го разпознал – въз-
разих му аз. – Ти реагира на снимката.
– И аз го забелязах – призна Сидни.
Той го обърна на молба.
– Стига, не сме длъжни да им помагаме повече. Цялата ис-
тория с този хотел, превърнат в затвор, е достатъчно потиска-
ща. До гуша ми дойде от техните игри.
Всъщност не го обвинявах, но се нуждаехме прекалено
много от съдействието му. Погледнах умолително и в същото
време настоятелно към Сидни, за да ѝ подскажа, че само тя
може да се оправи с неговата упоритост.
Тя пак се извърна към Иън.
– Каква работа си имал с мъжа от снимката? Наистина ли...
е нещо ужасно? Някаква тайна?
Той сви рамене.
– Не. Просто повече не искам на никого да помагам. Неу-