Последна саможертва

Лиса статут, който да позволи на мороите да гласуват за нея.

И Лиса щеше да спечели.

Естествено, запазих тези мисли за себе си.

– Познато ми е това опасно изражение – промърмори

Дмитрий, като ме погледна за кратко, преди отново да се взре

напред в шосето.

– Какво изражение? – попитах невинно.

 434 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– На някой, който току-що е бил осенен от някаква идея.

– Не просто ме осени някаква идея. Имам велика идея.

Шеги като тази някога разсмиваха Джил, но като се обър-

нах към задната седалка, видях, че сега тя не я намираше за

особено забавна.

– Хей, какво има? – попитах я.

Нефритените ѝ очи се фокусираха върху моите.

– Не зная какво да кажа. Толкова много неща се случиха.

И реално не проумявам какво ще стане сега. Имам чувство-

то, че... че съм като предмет в нечий изкусно замислен план.

Нещо като пионка.

Прободе ме чувство за вина. Виктор винаги използваше

хората като пионки в своите игри. С какво бях по-различна от

него? Не. Аз бях загрижена за Джил.

– Ти не си нито предмет, нито пионка – уверих я. – А си

много, много ценна и благодарение на теб ще се случат само

хубави неща.

– Само че няма да е толкова просто, нали? – Изведнъж

прозвуча твърде мъдро за годините си. – Нещата ще се вло-

шат, преди да се оправят, нали?

Не можех да я лъжа.

– Да. Но после ще се свържеш с майка си и... ами, както

казах, ще се случат хубави неща. Когато говорят за мороите,

пазителите все повтарят: „Те винаги са на първо място.“ При

теб не е точно същото, но като правиш това... ами...

Тя ми отвърна с усмивка, която обаче не изглеждаше много

щастлива.

– Да. Разбрах. Всичко е за по-голямо добро, нали?

През по-голямата част от пътуването Соня работеше върху

магията за мен, като използва една сребърна гривна, която ку-

пихме от крайпътен магазин за подаръци. Изглеждаше съвсем

безвкусна, но поне бе изработена от истинско сребро и само

това имаше значение. Като стигнахме на половин час път от

Грийнстън, реши, че е готова, и ми подаде гривната. Плъзнах

я на ръката си и огледах останалите.

– Е, как е?

– Не виждам разлика – призна Соня, – но явно аз не бих и

могла.

 435 

р и ш е л м и й д

Джил присви очи.

– Изглеждаш малко като в мъгла, неясна... сякаш трябва да

примигна няколко пъти.

– И с мен е така – потвърди Дмитрий.

Соня остана доволна.

– Така трябва да изглеждаш на хора, които знаят, че си под

въздействието на магията. Надявам се, че за другите пазители

тя ще изглежда непозната. – Това бе вариант на онова, кое-

то Лиса бе направила, когато измъкнахме Виктор от затвора.

Само че моето дегизиране сега изискваше по-малко магия, за-

щото Соня трябваше само леко да промени чертите ми и не се

налагаше да скрива, че съм дампир. Освен това тя притежава-