Сага за Австралия

— Ричард Морган, номер двеста и трети, „Александър“.

— Пусни го — нареди някой отвътре.

Ричард влезе в шатъра, добре осветен от отворите по всички страни — беше с дъсчен под. Вътре имаше преграда — в предната част майорът работеше, а отзад сигурно живееше. Седеше на сгъваема маса, служеща му за писалище — както винаги, сам. Рос презираше подчинените си не по-малко от морските пехотинци, въпреки това бранеше правата и достойнството им, ако някой натрапник от Кралската флота се опиташе да ги унижи. Смяташе губернатора Артър Филип за неоправен глупак и жалко мекотело.

— Какво има, Морган?

— Разпределен съм в източната част, драги ми господине, и бих искал да го обсъдя с вас.

— Оплакване ли имаш?

— Не, драги ми господине, просто искам да помоля за някои неща — отвърна Ричард, както го гледаше право в очите — съзнаваше, че е сред малцината в Порт Джаксън, които харесват, тая странна птица, майора.

— Казвай!

— Нямаме с какво да строим колибите, господине, ако не се броят няколкото брадвички. Повечето успяхме криво-ляво да вдигнем нещо като скелет, но няма как да покрием бараките, защото няма с какво да прихванем палмовите клонки. Ще се оправим и без пирони, но не разполагаме с инструменти, с които да копаем дупки, нямаме и триони, и чукове. Ще стане по-бързо, ако имаме поне някакви инструменти.

Майорът се изправи.

— Трябва да се поразтъпча. Ела с мен — отсече той. — Разумен човек си — продължи и излезе пръв от шатъра, — забелязах го още докато се разправяхме с помпите и трюмовата вода на „Александър“. Стъпил си здраво на земята, изобщо не се самосъжаляваш и не хленчиш. Ако с нас имаше повече такива като теб и по-малко като оная паплач от английските затвори, сигурно щеше да излезе нещо от това селище.

Така, докато вървеше до майора, който крачеше бързо, Ричард разбра, че той не вярва много-много в този експеримент. Подминаха лагера на незадомените пехотинци и приближиха четирите кръгли шатъра, където се бяха настанили флотските офицери. Лейтенант Шарп бе седнал под навеса пред жилището на капитан Джеймс Мередит и пиеше заедно с него чай от хубава порцеланова чаша. Още щом зърнаха майора, двамата скочиха на крака, но по начин, от който се виждаше, че ненавиждат от дън душа своя прям командир с жилещ език. Е, знаеха го всички, дори каторжниците: подклаждано от рома и портвайна, разделението в редиците на офицерите водеше до кавги, военен трибунал и задължително до съпротива срещу Рос. При някои обстоятелства обаче и той си имаше поддръжници.

— Какво става с ямите за трионите, копаете ли ги? — попита ледено майорът.

Мередит махна някъде зад себе си.

Тъй вярно, майоре.