Приключенията на Казанова

По онова време във Венеция пристигна брат ми Джовани, заедно с покръстения евреин Гуариенти, най-големият познавач на картини, който пътуваше на разноски на Негово Величество полския крал, курфюрст на Саксония. Този бивш евреин бе посредничил на монарха при закупуването на галерията на херцога на Модена за сто хиляди цехина. Двамата отиваха в Рим, където брат ми остана в училището на прочутия Рафаел Менгс117. Ще говоря по-късно за него.

Като достоверен историк аз дължа да съобщя на читателите би една случка, от която зависеха честта и щастието на една от най-милите жени в Италия. Тя би била нещастна, ако не бях достатъчно лекомислен и вятърничав.

Един ден в началото на месец октомври 1746 година аз се разхождах маскиран, понеже театрите бяха отворени. Внезапно забелязах на няколко крачки пред Римската врата една женска фигура, която, покрита с качулката на нейната пелерина, слизаше от току-що пристигналия от Ферара търговски кораб. Понеже виждах, че е сама и явно не знае накъде да се упъти, почувствувах се привлечен към нея като от някаква тайна сила. Приближих се и й предложих услугите си, ако се нуждае от тях.

Отговори ми със срамежлив глас, че трябвало да се добере до няколко сведения.

— Тук не сме на подходящо място — й казах аз, — но имайте добрината да ме последвате в някоя пивница, където ще можете да говорите свободно с мен.

Тя се поколеба, аз продължих да настоявам и накрая тя отстъпи. Пивницата бе отдалечена на по-малко от двадесет крачки. Влязохме вътре и се оказахме сами един срещу друг. Аз свалих маската си. Учтивостта я задължи да свали и тя качулката си. Една голяма тюлена забрадка скриваше половината от лицето й, но нейните очи, носът и красивата й уста ми бяха достатъчни, за да открия в чертите й красота, благородство, болка и онази невинност на добродетелта, която придава на младостта неописуема прелест. Няма нужда да казвам, че тази препоръка й осигури веднага моето пълно съчувствие. След като избърса няколко сълзи, които неволно си проправиха път, тя ми каза, че е младо, благородно момиче, избягало само под закрилата на Бога от бащината къща, за да намери един венецианец, който я прелъстил, измамил и направил нещастна за цял живот.

— Вие имате някаква надежда да го върнете към дълга му? Предполагам, че ви е обещал да се ожени за вас?

— Той ми даде писмено обещание. Моля ви за единствената милост да ме отведете при него, да ме оставите там сама и да не разказвате никому за това.

— Разчитайте, уважаема госпожице, на чувствата на един честен мъж, а аз съм такъв. Доверете ми се, тъй като се интересувам вече от всичко, което ви засяга. Кажете името му.

— Ах, господине, аз се предоставям на съдбата си.

При тези думи тя извади от пазвата си една хартия, която ми подаде. Познах почерка на Зането Стефани. Беше едно обещание за женитба, с което той даваше дума, че в разстояние на осем дни ще се ожени за младата графиня А. С. във Венеция. След като го прочетох, аз й го върнах с думите, че познавам добре написалия обещанието. Назначен е на служба в канцеларията, голям развратник, затънал сега в дългове, но ще стане богат след смъртта на майка си.