Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Аз взех, струва ми се, най-доброто, най-благородното и най-естественото решение, което отговаряше на тяхното душевно разположение, а именно, да се поставя в положението да не ми липсва вече най-необходимото. А кой би могъл да прецени по-добре от мен какво беше това най-необходимо.
Чрез приятелството на тези трима души аз си осигурявах в родния си град уважение и влияние. Освен това, за мен беше твърде ласкателно удоволствието, да бъда предмет на разговорите и обсъжданията на безделните празноглавци, които искаха да отгатнат причините за всички морални явления, които не можеха да си обяснят.
Във Венеция си блъскаха главите да разберат как е възможна връзката ми с тези мъже — те толкова набожни, аз — отдал се на всички удоволствия.
В началото на лятото господин де Брагадино беше отново в състояние да се яви в сената и в деня преди първото си излизане, той ми държа следната реч:
— Който и да си ти, аз ти дължа живота си. Твоите покровители, които искаха да те направят свещеник, доктор, адвокат, войник и най-сетне цигулар, бяха все глупци, които не те познаваха. Бог е заповядал на твоя ангел да те доведе в ръцете ми. Аз те разбрах и умея да те ценя. Ако искаш да станеш мой син, трябва само да ме признаеш за баща и за в бъдеще ще се отнасям с теб като баща чак до смъртта си. Жилището ти е готово, нареди да се пренесат нещата ти, ще имаш един слуга, една самостоятелна гондола, моята маса и десет цехина месечно. На твоята възраст и аз не получавах от баща си по-голяма сума за дребни разходи. Не е необходимо да мислиш за бъдещето, мисли за това да се запазиш и ме приеми като съветник по всичко, което би могло да ти се случи, или което искаш да предприемеш. Бъди сигурен, че ще намериш в мен твой приятел.
Аз се хвърлих в краката му, за да го уверя в благодарността си, като го наричах с най-сладките бащини имена. Той ме взе в обятията си и ме нарече свой скъп син. Обещах му послушание и любов. След това ме прегърнаха и неговите двама приятели, които живееха с него в двореца и ние се заклехме във вечно побратимяване.
Това е, окъпи читателю, историята на моята метаморфоза и на щастливото събитие, което ме въздигна от ниската професия на цигулар — надничар, до положението на важен господин.
Глава седемнадесета
Щастието изглежда бе намерило удовлетворение в това, да ми даде пример за своето насилническо своенравие. То ме направи щастлив по един непознат на мъдростта начин, не притежавайки силата да ме накара да следвам една система на умереност и разумност, която сигурно би уредила бъдещето ми. Така започнах да живея, без да ограничавам своите наклонности, и вярвах, че ще мога да се издигна над всички предразсъдъци, стига да спазвам закона. Смятах, че мога да живея напълно свободен в една страна, която изцяло бе подчинена на аристократичното управление. Бих се излъгал в своите съждения, ако съдбата ме бе направила член на правителството, защото република Венеция, която счита за свой основен дълг собственото си самосъхранение, по такъв начин сама става робиня на заповедническия държавен разум. Тя трябва, ако това е необходимо, да пожертвува всичко заради този дълг, за който дори законите не са вече ненарушими.
Но да оставим този почти всеизвестен въпрос. Човечеството, поне в Европа, е убедено, че безграничната свобода никъде не е съвместима с общественото положение. Аз засягам този въпрос само за да дам на читателя възможност да разбере поведението ми в моето отечество, в което през тази година започнах да следвам път, дето щеше да ме отведе в някой държавен затвор. Затворът, който, също поради своята незаконност, бе непроницаемо изолиран от външния свят.
Бях достатъчно богат, облагодетелствуван от природата с красива и приятна външност, смел картоиграч, непоправим разсипник, приказлив, винаги остър в хумора си, съвсем нескромен, безстрашен, преследвах всички хубави жени, изкарвах съперниците си от строя, признавах за добро само онова общество, което ме забавляваше. Така можех да бъда само мразен, но тъй като бях винаги готов да нося лична отговорност, вярвах, че всичко ми е позволено; считах, че трябва да се опълчвам грубо срещу злоупотреблението, което ми пречеше.