Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

През последните няколко луни необичайни сънища преследваха Кайл. Спеше неспокойно и често се събуждаше внезапно, облян в студена пот, сякаш е видял или чул нещо ужасяващо. И винаги образите и несъществуващите спомени се отдръпваха тъкмо щом посегнеше към тях. Последната седмица на борда на Хвърчило обаче измина по-спокойно. Може би заради еднообразното люлеене или плискащия наплив на вълните, или заради мелодиите, които Ереко си напяваше през дългите си нощи на кормилния лост, но или спеше по-леко, или много по-дълбоко.

В една от нощите Кайл сънува или мислеше, че сънува; не беше уверен. Знаеше само, че изведнъж се усети как върви през мъгла или през нещо, подобно на мъгла или облаци. И не бе сам.

Крачеше съвсем малко вдясно, една стъпка след слаб светъл човек, облечен в повлякла се по земята зад него дебела надиплена одежда — тогава Кайл забеляза, че земята представлява суха спечена кал. Човекът бавно и преднамерено правеше дълги крачки, големите му ръце бяха сключени зад гърба, а главата беше наклонена, може би бе дълбоко умислен. Дълга бяла коса падаше до средата на гърба му. Приликата на мъжа с магуса — Духа на вятъра от Хребета — и потиснатите чувства насълзиха очите на Кайл, но имаше и разлики — този не бе тъй як и изглеждаше по-висок. И все пак, дори докато го наблюдаваше, тялото на мъжа потрепна, помести се и се залюля, преди да стане отново слаб, белоснежен човек. Кайл можеше да се закълне, че в този миг съзря друг образ — прозиращ лик на звяр.

Не трябваше да се намира тук и това го уплаши. Да не би някак да бяха нарушили нечии граници или да се бяха заскитали твърде надалеч при пътуването си? Обутите в сандали крака на човека вдигаха облаци прах, но до Кайл не достигаше и звук от стъпките им. Матовият оловен небосвод караше очите да жадуват да го погледнат — сякаш се размазваше, колчем се загледаше твърде внимателно в него. Сенки прелитаха и падаха на земята между тях двамата, всичките без видим източник.

Най-накрая — Кайл не разбра след колко време — от хоризонта пред тях се отдели целта им, някакъв нисък тъмен хълм или постройка. Превърна се в купчина грамадни тъмно опушени кристали, висока колкото сграда. Мъжът я достигна, стъпи здраво и — доколкото Кайл можеше да види — опря брадичка в юмрук и внимателно огледа образуванието от дясно наляво. Взе решение и хвана един от кристалите с две ръце. Изпъна се, засумтя, просъска и огромното парче се отдели с тежък стържещ пукот. Беше два пъти по-голямо от мъжа, който пък бе много по-висок от Кайл. Той го избута настрани и се пресегна към друго.

— Спри!

Кайл и мъжът се обърнаха.

Към тях подходи мършав тъмнокож човек в черно наметало върху тъмни дрехи, висок, с дълга бяла коса. Кайл забеляза косата и се зачуди дали двамата не споделят общ произход.