Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
В този именно комитет Сахаров вложи много време и сили, разпилявани от префинените дебати, изследвания и уточнения на Чалидзе — там, където е трябвало да се действа. (Ако възникне въпрос за политзатворниците — „трябва да се даде дефиниция на политзатворника“, сякаш в СССР това не е ясно; за лудниците против иначемислещите — да се разшири изучаването на цялата сфера на правата на душевноболните чак до „възможностите да бъдат освободени от контролиране на техния сексуален живот“.) Със студено-рационалните си спирачки, с ледено-юридическата си кръв Чалидзе спря и провали доста начинания на комитета, който би могъл да изиграе в общественото ни развитие и значително по-голяма роля. (От един момент нататък, изморен от защитата на човешките права, Чалидзе реши да се прехвърли отвъд океана. И най-големият наивник ще се съгласи, че за да получиш виза за чужбина (през 70-те години) с цел да четеш лекции за човешките права в СССР — трябва да си се споразумял с ГБ, а това не се постига с еднократна среща, щом си и член на комитета!) След като в комитета влезе Игор Шафаревич, постепенно се създаде превес на действието, бяха изразени главните обръщения на комитета — към световните конгреси на психиатрите, по повод на преследванията на религията и др. Всичките многобройни застъпвания на Сахаров за отделни преследвани, стоенето му пред съдилищата, където обикновено не го пускаха, ходатайствата за оправдаване, помилване, намаляване на наказанието и освобождаване под гаранция често пъти имаха формата на дейност уж от името на комитета, но в действителност бяха негови собствени действия, негов постоянен настойчив подтик — да се застъпи за преследваните.
Тази форма — защита не на цялото „човечество“ вкупом или на целия „народ“, а на всеки отделен потиснат, правилно бе възприета от нашето общество (стига хората да бяха чули по радиото, ако ще и в дълбоката провинция, стига да се бяха научили) като чудесното наше правдотърсачество и човеколюбство. Но пак тя (на фона на злобно-дребнавата съпротива и глухота на властите) беше изтощителна, отнемаща на Сахаров сили и здраве непропорционално на резултатите (почти нулеви). И пак тя поради неизброимостта на подписаните от него обръщения вече започваше да замрежва очите, да издребнява в съобщенията на световната преса, още повече че се прилагаше (понякога измолваше, изтръгваше) несъразмерно спрямо бедствието. И когато през пролетта на 1972-ра Сахаров написа най-решителния си дотогава документ от обществен тип („Послеслов към Меморандума до ЦК“, където далеч и смело остави зад гърба си своя първи „Размисъл“, където са изречени много неприятни за властите истини за състоянието на страната и се предлага статутът на „Международен съвет на експерти“), този документ мина незаслужено под равнището на същинското си значение вероятно поради честотата на прахосвания подпис на автора.
Макар че през 1972-ра продължавахме да се срещаме в Жуковка, между нас не възникнаха съвместни проекти и действия. До голяма степен това се дължеше на променените обстоятелства в живота на Сахаров и аз се опасявах, чо сведенията ще се процеждат през рехавото кълбо около „демократичното движение“. Донякъде заради това се разстрои и опитът ми да привлека Сахаров към вече започнатата по това време подготовка на сборника „Изпод канарите“. (От собствените ми действия през всичките тия години не си спомням нито едно, за което би могло да се говори не тайно преди настъпването му, цялата им сила се раждаше тъкмо от скришността и внезапността. Дори за едно най-обикновено прескачане до града не споменавах нито под тавани, нито по телефона, все с намеци или според предварителна уговорка, ти да не сколаса ГБ да извърши нападение на леговището ми, както се случи в Рождество, и да прерови всичко.) Отчасти и Сахаров не се вдъхнови от тоя замисъл.