Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Беше се появила нова негова поза: да седи на стола не изправено-високо, както едно време, когато се запознахме, когато той с добродушно-весела усмивка навлизаше в тази непозната нему област на обществените отношения, а смъкнат покрай облегалката и прибрал вече доста оплешивялата си глава в туловището, така че раменете му щръкваха.

После аз напуснах Ростропович, подобието на нашето съседство със Сахаров престана да съществува — и не се видяхме чак до августовско-септемврийския насрещен бой, влязохме в него поотделно. В августовските му бойни интервюта не заглъхва разрушителният мотив за отпътуването. Чуваме, че „би ми било приятно да прескоча до Принстън.“ На 4.IX. западната преса прави заключението, че „Солженицин и Сахаров са декларирали своето твърдо намерение да останат в родината си, каквото и да се случи“. На 5.IX. Чалидзе от Ню Йорк: разговарял по телефона със Сахаров, той разглежда поканата на Принстънския университет. На 6.IX. — същото потвърждава и Сахаров. На 12.IX. (за германската телевизия) Сахаров „се опасява, че не ще го пуснат да се върне“. На 15.IX. (за „Шпигел“): „Принципно съм готов да поема катедра в Принстън.“ (И западният печат: „Сахаров е готов да напусне СССР. Това е ново предизвикателство (??) към съветското правителство?“)

Мелодията на емиграцията е неизбежна в страна, където обществеността винаги е губила всички битки. За тази слабост не бива да упрекваме никого, още по-малко ще го направя аз, особено след като в предишната глава описах и собствените си колебания. Но има частни лица и частни са всичките им решения. Има лица, заели твърде явна и значителна позиция, решенията на тези лица могат да бъдат частни само през „тихите“ периоди, а през период на напрегнато обществено внимание те са лишени от такива права. Тъкмо този закон наруши Андрей Дмитриевич, на пресекулки ту го спазваше, ту го нарушаваше и най-лошото беше, че го нарушаваше не воден от убежденията си (да избяга от отговорност, да пренебрегне руската съдба — такъв подтик в него е имало нито за минута!), нарушаваше го, отстъпвайки на волята на близките си, отстъпвайки на влияния.

Отдавнашните, многомесечни усилия на Сахаров в подкрепа на емиграцията от СССР, именно на емиграцията, едва ли не загърбвайки всички останали проблеми, вероятно са били навети до голяма степен от същата воля. И още едно такова залитане, което, кажи-речи, не бе забелязано от наблюдателите на боя, а всъщност — пречупи нашия бой, лиши ни от главния успех, А. Д. допусна в средата на септември един-два дена след като спряха заглушаването, когато ние почти по инерция се носехме напред. Група от близо 90 евреи написала писмо до американския Конгрес с молба по повод на техните си работи: Конгресът да не давал търговски преференции на СССР, докато не разрешат еврейската емиграция. Чужди на тази страна и желаещи само да се изскубнат, тези деветдесет души можеха и да не мислят за останалия развой на нещата. Но за да придадат тежест на посланието си, те отишли при Сахаров и го помолили да подпише от свое име същия текст отделно — вече беше станало традиция, че при Сахаров може да се ходи с такива молби, той няма да откаже. И наистина, по традиция и поради отношението си към този проблем Сахаров им го подписал — 2–3 дена след поправката на Уилбър-Милз! — без да се замисли, че оголва фронта, предава вече завзети позиции, стеснява поправката на Милз отново до поправката на Джексън, разменя всеобщите човешки права срещу свободата само на емиграцията. И писмото на 90 евреи веднага потъна, никой не го забеляза, а писмото на Сахаров „Вашингтон пост“ набра на 18.IX. с едри букви. И Конгресът се върна към поправката на Джексън… Щом ние молим само за емиграцията — защо трябва американският Сенат да се грижи за нещо повече?…