Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Обяснението, което той й бе обещал, беше едно тежко събитие за това време. Той се посъветва със стария княз и като получи разрешение от него, даде на Кити дневника си, в който бе записано онова, което го бе измъчвало. Тогава той бе писал тоя дневник тъкмо заради бъдещата годеница. Бяха го измъчвали две неща: че не е безгрешен и че не вярва в Бога. Признанието, че не е религиозен, мина незабелязано. Тя беше религиозна, никога не се съмняваше в религиозните истини, но неговото външно неверие не я засегна ни най-малко. Чрез любовта си тя познаваше цялата му душа и в душата му бе видяла онова, което търсеше; беше й все едно дали такова състояние на душата се нарича да бъдеш невярващ. Но другото признание я накара да плаче горчиво.
Левин й даде дневника си не без вътрешна борба. Той знаеше, че помежду им не може и не трябва да има тайни и затова реши, че трябва да направи така; но той не си даде отчет как ще й подействува това, не се постави на нейно място. Едва когато вечерта пристигна у тях, преди да идат на театър, влезе в стаята й и видя нейното разплакано мило лице, нещастно и жалко от непоправимата болка, която бе й причинил, той разбра каква пропаст отделяше неговото позорно минало от нейната неопетнена чистота и се ужаси от онова, което бе направил.
— Вземете, вземете тия ужасни книги! — каза тя, като отблъскваше поставените пред нея на масата тетрадки. — Защо ми ги дадохте!… Не, все пак така е по-добре — прибави тя, като се съжали над отчаяното му лице. — Но това е ужасно, ужасно!
Той наведе глава и мълчеше. Не можеше да каже нищо.
— Вие няма да ми простите — прошепна той.
— Не, простих ви, но това е ужасно!
Все пак щастието му беше така голямо, че това признание не го наруши, а само придаде нова отсянка. Тя му прости; но оттогава той се смяташе още по-недостоен за нея, виждаше се още по-низко в нравствено отношение и ценеше още по-високо незаслуженото си щастие.
XVII
Алексей Александрович се връщаше в самотната си стая в хотела, като прехвърляше неволно в паметта си впечатлението от разговорите, водени през време на обеда и след това. Думите на Даря Александровна, че трябва да прости, само го ядосаха. Дали да приложи, или не християнския принцип към своя случай, беше извънредно труден въпрос, по който не можеше да се говори така леко, и при това тоя въпрос отдавна бе решен отрицателно от Алексей Александрович. От всичко казано най-много бяха залегнали в ума му думите на глупавия добряк Туровцин: постъпил като юнак, извикал го на дуел и го убил. Очевидно всички съчувствуваха на това, макар че от учтивост не го казаха.
„Впрочем тая работа е свършена, няма защо да мисля за това“ — каза си Алексей Александрович. И като мислеше само за предстоящото си заминаване и за ревизията, той влезе в стаята си и попита придружаващия го вратар де е неговият лакей; вратарят каза, че лакеят току-що излязъл. Алексей Александрович поръча да му донесат чай, седна до масата, взе Фрума и започна да си чертае маршрута на пътуването.
— Получиха се две телеграми — каза върналият се лакей, като влизаше в стаята. — Извинете, ваше превъзходителство, току-що бях излязъл.
Алексей Александрович взе телеграмите и ги разпечата. С първата телеграма му съобщаваха за назначаването на Стремов на оная служба, която искаше той. Алексей Александрович хвърли телеграмата, изчерви се, стана и закрачи из стаята. „Quos vult perdere dementat“55 — каза той, като под quos разбираше ония лица, които са помогнали за това назначение. Яд го беше не защото не бе получил тая служба и че очевидно го бяха пренебрегнали; но му беше необяснимо и чудно как не са видели, че тоя бъбрица и фразьор Стремов по-малко от всеки друг е способен за тая работа. Как не са видели, че с това назначение погубват себе си, своя престиж!
„И това е нещо от тоя род“ — жлъчно си каза той, като разтваряше втората телеграма. Тя беше от жена му. Подписът й със син молив „Ана“ пръв се хвърли в очите му. „Умирам, моля да дойдеш. С прошка ще умра по-спокойно“ — прочете той. Презрително се усмихна и хвърли телеграмата. Че това бе измама и хитрост — в това, както му се стори в първия миг, не можеше да има никакво съмнение.
55
Когато Господ иска да погуби някого, лишава го от разум.