Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Защото Алексей, говоря за Алексей Александрович (каква странна, ужасна съдба, че и двамата са Алексеевци, нали?), Алексей не би ми отказал. Аз щях да забравя, той щеше да ми прости… Но защо не идва още? Той е добър, той сам не знае колко е добър. Ах! Боже мой, каква мъка! Дайте ми по-бързо, по-бързо вода! Ах, за него, за момиченцето ми, това ще бъде вредно! Е добре, дайте го на кърмачка. Да, съгласна съм, така дори е по-добре. Той ще дойде и ще му е тежко да го види. Дайте го на кърмачка.
— Ана Аркадиевна, той пристигна. Ето го! — каза акушерката, като се мъчеше да обърне вниманието й върху Алексей Александрович.
— Ах, каква глупост! — продължаваше Ана, която не виждаше мъжа си. — Но, дайте ми детето, дайте го! Той не е пристигнал още. Вие казвате, че няма да ми прости, защото не го познавате. Никой не го познаваше. Само аз го познавах и затова ми е така тежко. Трябва да знаете какви очи има, Серьожа има същите очи и затова не глога да ги гледам. Дадоха ли на Серьожа да обядва? Знам аз, всички ще забравят. Само той не би забравил. Трябва да преместят Серьожа в ъгловата стая и да помолят Mariette да спи при него.
Изведнъж тя се сви, утихна и с уплаха вдигна ръце към лицето си, сякаш очакваше удар, сякаш се защищаваше. Тя бе видяла мъжа си.
— Не, не — започна тя, — аз не се боя от него, боя се от смъртта. Алексей, ела насам. Аз бързам, защото нямам време, остава ми да живея малко, ей сега ще дигна температура и няма да разбера вече нищо. Сега разбирам, всичко разбирам и всичко виждам.
Намръщеното лице на Алексей Александрович доби страдалчески израз; той улови ръката й и искаше да каже нещо, но не можа да проговори; долната му устна трепереше, но той все още се бореше с вълнението си и само от време на време я поглеждаше. И всеки път, когато я погледнеше, виждаше очите й, които го наблюдаваха с такава мила и възторжена нежност, каквато той никога не бе виждал в тях.
— Почакай, ти не знаеш… Чакайте, чакайте… — Тя спря, сякаш събираше мислите си. — Да — започна тя. — Да, да, да. Ето какво исках да кажа. Не ми се чуди. Аз съм все същата… Но в мене има една друга, аз се страхувам от нея — тя обикна оногова и аз исках да те намразя, но не можах да забравя другата, каквато бях по-рано. Тая не съм. Сега съм истинската, цялата аз. Сега умирам, зная, че ще умра, попитай него. Аз и сега ги чувствувам, ето ги, огромни тежести на ръцете, на краката, на пръстите. Какви грамадни са пръстите ми! Но всичко това ще свърши скоро… Искам само едно: прости ми, напълно ми прости! Аз съм ужасна, но бавачката ми каза, че оная свята мъченица — как я казваха? — била още по-зле. И аз ще замина за Рим, там е пустинята, и тогава няма да преча никому, ще взема само Серьожа и момиченцето… Не, ти не можеш да ми простиш! Зная, че това не може да се прости! Не, не, иди си, ти си твърде добър! — С едната си гореща ръка тя държеше ръката му, а с другата го отблъскваше.
Душевното разстройство на Алексей Александрович все се усилваше и сега бе стигнало до такава степен, че той престана вече да се бори с него; изведнъж почувствува, че това, което смяташе за душевно разстройство, бе, наопаки, едно блажено състояние на душата, което неочаквано му даде някакво ново, неизпитано досега щастие. Той не мислеше вече за християнския закон, по който искаше да се води през целия си живот и който му предписваше да прощава и да обича враговете си; но душата му бе изпълнена с радостно чувство на любов и прошка към враговете. Стоеше на колене и сложил глава върху прегънатата й ръка, която през дрехата го пареше с огъня си, хълцаше като дете. Тя прегърна плешивеещата му глава, придвижи се към него и с предизвикателна гордост вдигна очите си нагоре.
— Ето го, аз знаех! Сега прощавайте всички, прощавайте!… Те пак дойдоха, защо не си отиват?… Но махнете от мене тия шуби.
Лекарят прибра ръцете й, внимателно я сложи върху възглавницата и я покри до раменете. Тя покорно легна възнак и гледаше напреде си със светнал поглед.
— Помни едно, че аз исках само прошка, и не искам нищо повече… Защо не идва той? — започна тя, като се обърна към вратата, дето беше Вронски. — Ела, ела! Подай му ръка.
Вронски пристъпи до края на леглото и като я видя, отново закри лицето си с ръце:
— Открий лицето си, погледни го. Той е светец — каза тя. — Но открий де, открий лицето си! — сърдито заприказва тя. — Алексей Александрович, открий лицето му! Искам да го видя.
Алексей Александрович улови ръцете на Вронски и ги махна от лицето му, което бе ужасно поради израза на страдание и срам, които личеха на него.