Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Е, Егор, тежко ли е да не се спи?
— Какво да се прави! Такава е длъжността ни. При господарите е по-спокойно, но тук имам по-голяма сметка.
Оказа се, че Егор има семейство, три момчета и дъщеря шивачка, която искал да омъжи за един продавач в седларски магазин.
По тоя случай Левин съобщи на Егор мисълта си, че най-важното нещо в брака е любовта и че с любовта винаги ще бъдеш щастлив, защото щастието е у самия човек.
Егор внимателно го изслуша и очевидно разбра напълно мисълта му, но за да я подкрепи, направи една неочаквана за Левин забележка, че когато живеел у добри господари, винаги бил доволен от тях, но и сега бил напълно доволен от господаря си, макар че бил французин.
„Чудно добър човек“ — мислеше Левин.
— Е, ами ти, Егор, когато се жени, обичаше ли жена си?
— Как да не съм я обичал — отвърна Егор.
Левин видя, че и Егор се намира във възторжено състояние и смята да изкаже всичките си интимни чувства.
— Моят живот е също така чуден. Още от малък… — започна той, като святкаше с очи, очевидно заразил се от възторга на Левин, също както е заразителна прозявката.
Но в това време се чу звънене; Егор излезе и Левин остана сам. Той не бе ял почти нищо през време на обеда, бе се отказал от чая и вечерята и у Свияжски, но не можеше да помисли за вечеря. Не бе спал миналата нощ, но не можеше и да мисли за сън. В стаята беше хладно, но той се задушаваше от жега. Разтвори и двете крила на горния прозорец и седна на масата срещу него. Иззад отрупания със сняг покрив се виждаше гравиран кръст във верижки и над него — издигащият се триъгълник на съзвездието Колар с жълтеникаво-ярката Капела. Той гледаше ту кръста, ту звездата, вдишваше пресния студен въздух, който равномерно нахълтваше в стаята, и като насън следеше възникващите във въображението му образи и спомени. В четири часа чу стъпки по коридора и погледна през вратата. Беше познатият му картоиграч Мяскин, който се връщаше от клуба. Той крачеше мрачно, начумерен и кашляше. „Бедният, нещастният!“ — помисли Левин и на очите му се появиха сълзи от обич и жалост към тоя човек. Искаше му се да поприказва с него, да го утеши; но като си спомни, че е само по риза, отказа се и седна отново до отворения прозорец, за да се къпе в студения въздух и да наблюдава тоя чуден по форма, мълчалив, но пълен със значение за него кръст и издигащата се жълтоярка звезда. В седем часа забръмчаха подочистачите, зазвъняха за започване на някаква работа и Левин почувствува, че почва да зъзне. Той затвори прозореца, изми се, облече се и излезе на улицата.
XV
Из улиците беше още пусто. Левин тръгна към къщата на Шчербацки. Парадната врата беше затворена и всичко спеше. Той се върна, прибра се в хотела и си поръча кафе. Донесе му го дневният лакей, не вече Егор. Левин искаше да го заприказва, но позвъниха за лакея и той си отиде. Левин се опита да сръбне кафе и да отхапе от кравайчето, но устата му просто не знаеше какво да прави с кравайчето. Той го изплю, облече палтото си и тръгна отново да върви. Часът беше десет, когато втори път стигна до външната стълба на Шчербацки. В къщата току-що бяха станали и готвачът отиваше за провизии. Трябваше да се изчака поне още два часа.
Цялата тая нощ и сутринта Левин живееше съвсем несъзнателно и се чувствуваше напълно извън условията на материалния живот. Той не бе ял цял ден, не бе спал две нощи, бе прекарал няколко часа съблечен на студа и се чувствуваше не само бодър и здрав като никога, но и напълно независим от тялото си: движеше се без усилие на мускулите и чувствуваше, че може да направи всичко. Беше уверен, че ако потрябва, би полетял нагоре или би отместил ъгъла на къщата. През цялото останало време крачеше по улиците, като поглеждаше постоянно часовника си и се озърташе настрани.
И това, което той видя тогава, отпосле никога вече не го видя. Особено го трогнаха децата, които отиваха на училище, сивите гълъби, които се спускаха от покривите на тротоара, и хлебчетата, посипани с брашно, които една невидима ръка постави напреде му. Тия хлебчета, гълъбите и двете момченца бяха неземни същества. Всичко това стана едновременно: момченцето хукна към гълъба и усмихнато погледна Левин; гълъбът изпляска с криле и хвръкна, като блестеше на слънцето между трептящите във въздуха прашинки сняг, а от едно прозорче лъхна миризма на печен хляб и се появиха хлебчетата. Всичко това вкупом беше така необикновено хубаво, че Левин се засмя и заплака от радост. След като направи голям кръг по Газетна и Кисловска, той се върна отново в хотела, седна, сложи часовника пред себе си и зачака да стане дванадесет. В съседната стая говореха нещо за машини и за измама и кашляха с утринна кашлица. Те не знаеха, че стрелката наближава вече дванадесет. Стрелката стигна дванадесет. Левин излезе на външната стълба. Очевидно файтонджиите знаеха всичко. Ощастливи лица те наобиколиха Левин, като се караха помежду си и предлагаха услугите си. Като гледаше да не обиди другите файтонджии и обеща друг път да пътува и с тях, Левин нае едного и му поръча да кара към Шчербацки. С бялата си риза, изскочила изпод кафтана и пристегнала с яката си наления му червен и здрав врат, файтонджията беше прелестен. Шейната му беше висока, удобна, на такава отпосле вече Левин никога не се вози, а конят беше хубав и искаше да тича, но не се помръдваше от мястото си. Файтонджията знаеше къщата на Шчербацки и като се обърна особено почтително към клиента, закръгли ръце и каза „прру“, спря пред входа. Вратарят на Шчербацки навярно знаеше всичко. Това личеше по усмивката на очите му и от начина, по който каза: