Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Е, не е ли време да се мре? — каза Степан Аркадич и с умиление му стисна ръката.
— Нннее! — каза Левин.
На сбогуване и Даря Александровна сякаш го поздрави, като му каза:
Колко се радвам, че се срещнахте отново с Кити; старото приятелство трябва да се цени.
Но тия думи на Даря Александровна бяха неприятни на Левин. Тя не можеше да разбере колко високо и недостъпно за нея е всичко това и ето защо не трябваше да се осмелява да поменава за него. Левин се сбогува с тях, но за да не остава сам, се прилепи към брат си.
— Къде отиваш?
— На заседание.
— Е, и аз ще дойда с тебе. Може ли?
— Защо не, да вървим — усмихнат каза Сергей Иванович. — Какво става с тебе днес?
— С мене ли? С мене е щастието! — каза Левин, като спусна прозореца на каретата, с която пътуваха. — Нали нямаш нищо против? Задушно е. С мене е щастието! Ти защо не си се оженил досега?
Сергей Иванович се усмихна.
— Много се радвам, тя изглежда много добро мо… — започна Сергей Иванович.
— Не говори, не говори, не говори! — развика се Левин, като го улови с двете си ръце за яката на шубата, и започна да го загръща. „Тя е много добро момиче“ бяха такива прости, изтъркани думи, които никак не отговаряха на чувството му.
Сергей Иванович се засмя с весел смях, което рядко се случваше с него.
— Е, все пак може да се каже, че се радвам много на това.
— Това можеш да кажеш утре, утре, а сега мълчи! Нито дума, нито дума, мълчание! — каза Левин и като го загърна още веднъж с шубата му, прибави: — Аз те обичам много! Е, мога ли да дойда на заседанието?
— Разбира се, можеш.
— За какво ще говорите днес? — попита Левин, като не преставаше да се усмихва.
Стигнаха на заседанието. Левин слушаше как секретарят чете със запъване протокола, който очевидно сам не разбираше; но по лицето на тоя секретар Левин виждаше колко мил, добър и славен човек е той. Това личеше от начина, по който той се объркваше и смущаваше, като четеше протокола. След това започнаха речите. Спореха за удържането на някакви суми и за прокарването на някакви тръби и Сергей Иванович засегна двама от членовете и дълго време говори нещо победоносно; а друг член, който бе написал нещо на хартийка, отначало се смути, но след това му отговори доста ядовито и мило. А след това Свияжски (и той беше тук) също каза нещо красиво и благородно. Левин ги слушаше и ясно виждаше, че няма нито удържани суми, нито тръби, няма нищо такова и че те съвсем не се сърдеха, но всички бяха такива добри славни хора и така хубаво и мило вървеше всичко помежду им. Те не пречеха никому и на всички беше приятно. За Левин бе забележително това, че днес той ги разбираше напълно всички и по някои малки по-рано недоловими признаци познаваше душата на всекиго и ясно виждаше, че те всички са добри. Особено него, Левин, те всички го обичаха извънредно много днес. Това се виждаше от начина, по който говореха с него, как ласкаво, с любов го наблюдаваха дори всички непознати.
— Е, как е, доволен ли си? — попита го Сергей Иванович.
— Много. Никак не мислех, че това е толкова интересно! Славно, прекрасно!
Свияжски пристъпи до Левин и го покани у дома си на чай. Левин просто не можеше да разбере и да си спомни защо бе недоволен от Свияжски, какво искаше от него. Той беше умен и необикновено добър човек.
— Много се радвам — каза Левин и го попита за жена му и за балдъзата. И по някаква странна последователност на мислите, тъй като в неговото въображение мисълта за балдъзата на Свияжски бе свързана с брака, стори му се, че на никого по-добре не може да разкаже за щастието си, както на жената и балдъзата на Свияжски, и много му беше драго да отиде у тях.
Свияжски го разпитваше за работата му на село и както винаги смяташе, че няма никаква възможност да се намери в Европа нещо неизвестно досега, и сега това ни най-малко не дразнеше Левин. Напротив, той чувствуваше, че Свияжски е прав, че цялата тая работа е нищожна, и виждаше чудната мекота и нежност, с която Свияжски отбягваше да подчертае правотата си. Дамите у Свияжски бяха особено мили. На Левин му се струваше, че те знаят вече всичко и му съчувствуват, но не говорят само от деликатност. Той седя у тях час, два, три, като разговаряше по разни въпроси, но мислеше само за онова, което изпълваше душата му, и не забеляза, че им е омръзнал ужасно и че те отдавна трябваше да си легнат. Свияжски го изпрати до антрето, като се прозяваше и се чудеше на това странно състояние, в което се намираше неговият приятел. Часът беше два. Левин се върна в хотела и се изплаши при мисълта как ще прекара сега сам с нетърпението си останалите още десет часа. Будният дежурен лакей му запали свещта и искаше да си отиде, но Левин го спря. Тоя лакей, Егор, когото по-рано Левин не забелязваше, се оказа много умен и приятен, а главно — добър човек.