Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Отдавна не сте идвали, Константин Дмитрич!
Той не само знаеше всичко, но очевидно ликуваше и правеше усилия да прикрие радостта си. Когато го погледна в старческите мили очи, Левин долови дори нещо ново в щастието си.
— Станаха ли?
— Заповядайте! А това оставете тук — усмихнат каза той, когато Левин поиска да се върне да вземе шапката си. Това значеше нещо.
— Кому ще заповядате да доложа? — попита лакеят.
Макар, че беше млад и от новите лакеи, конте, лакеят беше много добър и любезен човек и също разбираше всичко.
— На княгинята… На княза… На княжната… — каза Левин.
Първото лице, което той видя, беше mademoiselle Linon. Тя минаваше през салона и къдриците и лицето й сияеха. Той току-що заприказва с нея, когато изведнъж зад вратата се чу шумолене на рокля и mademoiselle Linon се скри от очите на Левин и го обхвана радостен ужас от близостта на щастието му. Mademoiselle Linon се разбърза и като го остави, тръгна към другата врата. Още щом тя излезе, по паркета прозвучаха бързи-бързи и леки стъпки и неговото щастие, животът му, самият той — най-хубавото от самия него, това, което бе търсил и желал толкова дълго, бързо-бързо се приближаваше към него. Тя не вървеше, а с някаква невидима силя носеше към него.
Той виждаше само ясните й искрени очи, изплашени от същата любовна радост, която изпълняше и неговото сърце. Тия очи светеха все по-близо и по-близо, като го ослепяваха със светлината на любовта. Тя спря до самия него и го докосна. Вдигна ръце и ги отпусна на раменете му.
Тя направи всичко, което можеше — спусна се към него и се отдаде цяла, плаха и радостна. Той я прегърна и притисна устни към устата й, която търсеше целувката му.
Тя също не бе спала цяла нощ и го чакаше цяла сутрин. Майка й и баща й бяха напълно съгласни и щастливи от нейното щастие. Тя го чакаше. Искаше първа да му съобщи за своето и неговото щастие. Готвеше се да го срещне сама и се радваше на тая мисъл, и се стесняваше, и се срамуваше, и сама не знаеше какво ще направи. Чуваше стъпките и гласа му и чакаше зад вратата, докато си отиде mademoiselle Linon. Mademoiselle Linon си отиде. Без да мисли, без да се запита как и какво ще направи, тя пристъпи до него и направи това, което направи.
— Да отидем при мама! — каза тя и го улови за ръка.
Той дълго време не можа да каже нищо не толкова защото се страхуваше да не оскверни с думи висотата на чувството си, колкото поради това, че всеки, път, когато искаше да каже нещо, чувствуваше, че вместо думи от него ще се изтръгнат сълзи от щастие. Той улови ръката й и я целуна.
— Нима това е истина? — с глух глас каза най-после той. — Не мога да повярвам, че ме обичаш!
Тя се усмихна на това „ти“ и на тая плахост, с която той я погледна.
— Да! — многозначително, бавно рече тя. — Аз съм така щастлива.
Без да пусне ръката му, тя влезе в гостната. Когато ги видя, княгинята задиша често и веднага заплака, и веднага се засмя, и с такива енергични крачки, каквито Левин не очакваше, се спусна към него, обгърна главата му и го целуна, като измокри бузите му със сълзи.
— Значи, всичко е свършено! Радвам се. Обичай я. Радвам се… Кити!
— Бързо се разбрахте! — каза старият княз, като се мъчеше да бъде равнодушен; но Левин забеляза, че когато се обърна към него, очите му бяха влажни.
— Отдавна, винаги съм желал това! — каза той, като улови Левин за ръка и го притегли към себе си. — Още тогава, когато тая глупачка бе намислила…