Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
„Няма измама, пред която тя би се спряла. Тя трябва да роди вече. Може да се е разболяла от раждането. Но каква е целта им? Да узаконят детето, да ме компрометират и да попречат на развода — мислеше той. — Но там се казва: «умирам…»“ Той препрочете телеграмата; и изведнъж го порази прекия смисъл на онова, което се казваше в нея. „Ами ако е истина? — каза си той. — Ако е истина, че пред страданията и близостта на смъртта тя искрено се разкайва, а аз мисля, че това е измама и се отказвам да отида? Това ще бъде не само жестоко и всички ще ме осъдят, но то ще бъде и глупаво от моя страна.“
— Пьотр, задръж каретата. Заминавам за Петербург — каза той на лакея.
Алексей Александрович реши да отиде в Петербург и да види жена си. Ако болестта й е измама, той ще премълчи и ще си замине. Ако пък наистина е болна, на смъртно легло, и иска да го види, преди да умре, ще й прости, ако я завари жива, или ще й отдаде последния дълг, ако пристигне много късно.
Из целия път той не мислеше вече какво ще направи.
С чувство на умора и погнуса от прекараната нощ във вагона, в ранната мъгла на Петербург Алексей Александрович пътуваше по пустия Невски проспект и гледаше напреде си, без да мисли за това, което го очаква. Не можеше да мисли за това, защото, като си представяше какво ще стане, не можеше да се отърве от предположението, че с нейната смърт ще се разреши изведнъж цялата трудност на положението му. Пред очите му се мяркаха хлебари, затворени дюкянчета, нощни файтонджии, портиери, които метяха тротоарите, и той наблюдаваше всичко това, като се стараеше да заглуши в себе си мисълта за онова, което го очаква и което не смееше да желае и все пак го желаеше. Той стигна до външния вход. Пред входа стояха един файтон и една карета със спящ кочияш. Когато влезе в антрето, Алексей Александрович сякаш извади от едно далечно кътче на мозъка си някакво решение и се справи с него. Там се казваше: „Ако е измама, да прояви спокойно презрение и да си замине. Ако пък е истина, да запази приличие.“
Вратарят отвори вратата още преди Алексей Александрович да позвъни. Вратарят Петров, сиреч Капитонич, изглеждаше странен със стария си сюртук, без връзка и по чехли.
— Как е госпожата?
— Вчера се освободи благополучно.
Алексей Александрович се спря и побледня. Сега той разбра ясно колко силно желаеше смъртта й.
— Ами със здравето как е?
Корней в утринна престилка изтича по стълбата.
— Много е зле — отвърна той. — Вчера имаше консултация и сега лекарят е тук.
— Вземи нещата ми — каза Алексей Александрович и като изпитваше известно облекчение от съобщението, че все пак има надежда да умре, той влезе във вестибюла.
На закачалката имаше шинел. Алексей Александрович забеляза това и попита:
— Кой е тук?
— Лекарят, акушерката и граф Вронски.
Алексей Александрович влезе във вътрешните стаи.
В приемната нямаше никого; при шума от стъпките му от нейния кабинет излезе акушерката с нощна шапчица с лилави ленти.
Тя пристъпи до Алексей Александрович и с някаква фамилиарност пред близостта на смъртта го улови за ръка и го поведе в спалнята.
— Слава Богу, че дойдохте. Само за вас и все за вас говори — каза тя.
— Дайте по-скоро лед! — обади се от спалнята повелителният глас на лекаря.
Алексей Александрович влезе в кабинета й. До масата, на един нисък стол, странишком към облегалото, седеше Вронски и закрил лице с ръце, плачеше. Като чу гласа на лекаря, той скочи, махна ръце от лицето си и видя Алексей Александрович. Когато видя съпруга, той така се смути, че отново седна и сви глава между раменете, сякаш искаше да изчезне нейде: но направи усилие, стана и каза:
— Тя умира. Лекарите казаха, че няма надежда. Аз съм цял във властта ви, но позволете ми да остана тук… впрочем аз съм във вашата воля, аз…
Като видя сълзите на Вронски, Алексей Александрович почувствува прилив на онова душевно разстройство, което изпитваше, когато видеше страданията на другите хора, и извръщайки лице, без да го изслуша, бързо тръгна към вратата. От спалнята се чуваше гласът на Ана, която казваше нещо. Гласът й беше весел, оживен, с твърде определени интонации. Алексей Александрович влезе в спалнята и пристъпи до кревата. Тя лежеше, извърнала лице към него. Бузите й аленееха в руменина, очите блестяха, малките бели ръце се подаваха от маншетите на блузата и си играеха с ъгъла на одеялото, като го превиваха. Тя изглеждаше не само здрава и свежа, но дори в най-добро настроение. Говореше бързо, звънливо и с необикновено правилни и прочувствени интонации.