Ана Каренина

— Но аз не зная нищо, аз казах само желанието си — рече той, като се извиняваше.

— Добре, ще помислим. Сега можем да ги благословим и да обявим. Така е.

Княгинята пристъпи до мъжа си, целуна го и се накани да си отиде; но той я задържа, прегърна я и усмихнат я целуна няколко пъти нежно, като млад влюбен. Очевидно старците се объркаха за миг и не знаеха дали те са влюбени отново или само дъщеря им. Когато князът и княгинята излязоха, Левин пристъпи до годеницата си и я улови за ръката. Сега той бе дошъл на себе си и можеше да говори, а и трябваше да каже много нещо. Но каза съвсем не това, което трябваше.

— Как си знаех, че това ще стане така! Никога не съм се надявал, но в душата си бях уверен винаги — каза той. — Аз вярвам, че това е било предопределено.

— Ами аз? — каза тя. — Дори тогава… — Тя се спря и продължи отново, като го гледаше смело с искрените си очи. — Дори тогава, когато отблъснах щастието си. Винаги съм обичала само вас, но бях се увлякла. Трябва да ви кажа… Може ли да забравите това?

— То може да е било за добре. Вие трябва да ми простите за много неща. Трябва да ви кажа…

Това беше едното от ония неща, които бе решил да й каже. Още първите дни той бе решил да й каже две неща — първо, че не е така чист, като нея, и, второ, че е невярващ. Това беше мъчително, но той смяташе, че е длъжен да й каже и едното, и другото.

— Не, не сега, после! — каза той.

— Добре, после, но непременно ще ми кажете. Аз не се страхувам от нищо. Трябва да знам всичко. Сега е свършено.

Той се доизказа.

— Свършено е, защото ще ме вземете, какъвто и да съм, няма да се откажете от мене? Нали?

— Да, да.

Разговорът им беше прекъснат от mademoiselle Linon, която дойде да поздрави любимата си възпитаница, като се усмихваше нежно, макар и престорено. Тя още не бе излязла, когато дойдоха да я поздравят и слугите. След това дойдоха и роднините и започна окова блажено суетене, от което Левин не можа да се отърве до втория ден от сватбата. На Левин му бе постоянно неловко и отегчително, но напрежението от щастието продължаваше и все се увеличаваше. Той постоянно, чувствуваше, че от него се искат много неща, които не знае, правеше всичко, което му кажеха, и всичко това му доставяше щастие. Мислеше, че годяването му няма да прилича по нищо на другите, че обикновените условия на сватосването ще накърнят особеното му щастие; но свърши се с това, че той правеше същото, както и другите, и от това щастието му само се увеличаваше и ставаше все по-особено и по-особено, и нямаше, и не можеше да има подобно на себе си.

— Сега ще си хапнем бонбони — казваше m-lle Linon и Левин отиваше да купи бонбони.

— Е, много се радвам — каза Свияжски. — Съветвам ви да вземете букети от Фомин.

— А нима трябва? — И той отиваше в магазина на Фомин.

Брат му каза, че трябва да вземе пари назаем, защото ще има много разходи, подаръци…

— А нима трябват подаръци? — И той препускаше при Фулде.

И в сладкарницата, и при Фомин, и при Фулде той видя, че го очакват, че му се радват и празнуват щастието му също както всички, с които имаше работа тия дни. Необикновено беше, че всички не само го обичаха, но и всички по-рано несимпатични, студени, равнодушни хора, които сега се възхищаваха от него, му се покоряваха във всичко, отнасяха се нежно и деликатно с чувството му и споделяха убеждението му, че той е най-щастливият човек в света, защото годеницата му е върхът на съвършенството. Същото нещо чувствуваше и Кити. Когато графиня Нордстън си позволи да загатне, че тя е желала нещо по-хубаво, Кити така се разгорещи и така убедително доказа, че в света не може да има нищо по-хубаво от Левин, че графиня Нордстън трябваше да признае това и в присъствието на Кити не срещаше вече Левин без усмивка на възхищение.