Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Файтон ли ще искате? — попита го вратарят.
— Да, файтон.
Когато се върна в къщи след три безсънни нощи, Вронски легна по очи на дивана, без да се съблича, скръсти ръце и сложи главата си върху тях. Главата му тежеше. С необикновена бързина и яснота се сменяха една след друга най-странни представи, спомени и мисли: ту лекарството, което наливаше на болната и бе препълнил лъжичката, ту белите ръце на акушерката, ту странното положение на Алексей Александрович на пода пред кревата.
„Да заспя! Да забравя!“ — каза си той със спокойната увереност на здрав човек, че щом е уморен и му се спи, веднага ще заспи. И наистина още същия миг главата му започна да се обърква и той почна да потъва в пропастта на забравата. Като в море вълните на несъзнателния живот започнаха вече да се плискат над главата му, когато изведнъж — сякаш през него премина силен електрически ток — той потрепери така, че подскочи с цялото си тяло върху пружините на дивана и като се подпря с ръце, в уплаха скочи на колене. Очите му бяха широко отворени, сякаш никога не бе спал. Тежестта в главата и отмалялостта в крайниците, която изпитваше преди миг, изведнъж изчезнаха.
„Можете да ме стъпчете в калта“ — чу той думите на Алексей Александрович и го видя пред себе си, видя и лицето на Ана в трескава руменина и с блестящи очи, които с нежност и любов гледаха не него, а Алексей Александрович; видя и своята, както му се струваше, глупава и смешна фигура, когато Алексей Александрович махна ръцете му от лицето. И отново изопна крака, хвърли се на дивана в по-раншната си поза и затвори очи.
„Да заспя! Да заспя!“ — повторно си каза той. Но със затворени очи виждаше още по-ясно лицето на Ана такова, каквото беше в оная паметна вечер преди конните надбягвания.
— Това не е било и не ще се повтори, тя иска да го заличи от спомена си. А аз не мога да живея без това. Но как ще се помирим, как ще се помирим? — гласно каза той и започна несъзнателно да повтаря тия думи. Повтарянето на тия думи спираше възникването на нови образи и спомени, които той чувствуваше, че нахлуват в главата му. Но повтарянето на тия думи не обузда за дълго въображението му. Отново с необикновена бързина започнаха да се нижат една след друга най-хубавите минути и заедно с тях неотдавнашното унижение. „Махни ръцете си“ — казва гласът на Ана. Той махва ръцете си и чувствува посрамения и глупав израз на лицето си.
Той продължаваше да лежи, мъчейки се да заспи, макар да разбираше, че няма ни най-малка надежда, и все повтаряше шепнешком случайни думи от някоя мисъл, като искаше с това да спре възникването на нови образи. Ослуша се — и чу повтаряните със странен, безумен шепот думи: „Не умееше да цениш, не умееше да се ползуваш; не умееше да цениш, не умееше да се ползуваш.“
„Какво е това? Или аз полудявам? — каза си той. — Може би. Но от какво полудяват хората, защо се застрелват?“ — отговори си самичък и като отвори очи, с учудване видя до главата си една възглавница, бродирана от Варя, жената на брат му. Попипа дантелата на възглавницата и се опита да си спомни за Варя, да си спомни кога бе я видял за последен път. Но му беше мъчително да мисли за нещо странично. „Не, трябва да заспя!“ Отмести възглавницата и притисна главата си в нея, но трябваше да прави усилия, за да държи очите си затворени. Скочи и седна. „Свършено е с мене — каза си той. — Трябва да обмисля какво да правя. Какво ми остава?“ През ума му бързо премина целият му живот извън неговата любов към Ана.
„Честолюбието? Серпуховски? Обществото? Дворецът?“ Не можа да се спре на нищо. Всичко това имаше смисъл по-рано, но сега не съществуваше вече нищо подобно. Стана от дивана, съблече сюртука, разкопча ремъка и като откри косматите си гърди, за да диша по-свободно, закрачи из стаята. „Така полудяват хората — повтори той и прибави бавно — и така се застрелват… за да не се срамуват.“
Пристъпи до вратата и я затвори; след това с неподвижен поглед и със здраво стиснати зъби пристъпи до масата, взе револвера си, огледа го, напълни го и се замисли. Навел глава, с израз на напрегнато усилие на мисълта, минута-две стоя неподвижно с револвера в ръце, размишлявайки. „Разбира се“ — каза си той, сякаш логичният, продължителен и ясен ход на мисълта бе го довел до някакво несъмнено заключение. А всъщност това убедително за него „разбира се“ беше само последица от повтарянето тъкмо на оня кръг от спомени и представи, през които бе минал вече десетина пъти от един час насам. Това бяха същите спомени за изгубеното завинаги щастие, същата представа за безсмислеността на всичко предстоящо в живота, същото съзнание за унижението си. Същата бе и последователността на тия представи и чувства.