Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Господарката Кара е права, Прелате. Вие двете с Майката Изповедник няма да се справите сами с двете кофи. Вие вземете едната, Господарката Кара и аз ще вземем другата.
Нямаше време за спорове с трите упорити жени. Калан знаеше, че нищо не може да я спре да изпълни решението си, така че предполагаше, че и с тях е същото. Освен това в думите им имаше право.
— Добре — примири се накрая тя и си сложи ръкавиците.
Пристегна кожената наметка, която носеше върху вълнената пелерина. Не искаше нищо да се развява зад гърба й на вятъра. Дръжката на меча й беше покрита, но си каза, че той няма да й трябва. Дръжката на меча на Ричард стърчеше над рамото й — постоянното й напомняне за него, ако изобщо се нуждаеше от такова. Завърза бързо косата си с една кожена препаска.
Вирна хвърли във въздуха шепа сняг, за да провери накъде духа вятърът. Не бе променил посоката си. Беше лек, но постоянен. Това поне бе в тяхна полза.
— Вие двете вървете напред — обърна се Калан към Кара. — Аз и Вирна ще изчакаме около пет минути, за да може прахът, който вие пуснете, да се понесе към врага, и да не попаднем в облака. След това тръгваме. Така ще се подсигурим допълнително и ще знаем, че не сме оставили пролуки в облаците прах. Трябва да сме напълно сигурни, че няма празно местенце, откъдето да може да се промъкне Орденът. Унищожението и паниката трябва да са колкото се може по—мащабни.
Сестра Филипа, забелязала приготовленията на Калан, последва примера й и също пристегна наметалото си.
— Така е по—добре.
Повторното разпръскване ще направи усилията ни по—ефективни — съгласи се Вирна.
— Предполагам, няма време да спорим за глупостта на това начинание — обади се Зед и сграбчи Паячка за гривата, мятайки се на гърба й. — Дайте ми преднина от една—две минути, за да ви изпреваря и да кажа на Уорън какво става, и тогава двамата с него ще им покажем на тези отрепки какво е истинско магьосничество.
Той завъртя коня си и се усмихна. Усмивката му подейства добре на всички.
— Като свършим цялата тая дивотия, очаквам някой да се погрижи за нещо за хапване, така че да мога да вечерям, щом стигнем оттатък просеката.
— Ако трябва, сама ще ти сготвя — увери го Калан.
Магьосникът им махна сърцато и потъна в тъмнината.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Калан пъхна крак в стремето, сграбчи седлото и се метна на коня. Студената кожа изскърца, щом тя е приведе напред и протегна ръка, за да помогне на Вирна да се метне зад нея. Веднага щом Прелатът се настани, Две Сестри внимателно й подадоха тежката дървена кофа. Кара и Сестра Филипа вече бяха готови на своя кон, Сестрата балансираше кофата на бедрото си.
— Пратете децата оттатък просеката — провикна се Вирна.
Сестра Дулсиния наведе посребрената си глава.
— Лично ще се погрижа, Прелате.
— Каквото успеете да приготвите след тръгването ни, разпилейте го с вятъра за всеки случаи, после се разпръснете по дължина на фронта, за да помагате, ако Орденът успее да се промъкне. Провалим ли се, Сестрите трябва да направят всичко възможно, за да задържат врага, за да могат колкото се може повече хора да преминат през просеката.
Сестра Дулсиния отново обеща да се погрижи за изпълнението на заповедите на Прелата.
Всички изчакаха мълчаливо няколко минути, за да набере Зед преднината, необходима му, за да намери Уорън и да му обясни ситуацията. Като че нямаше какво повече да се говори. Калан се съсредоточи върху предстоящата задача, като гледаше да не мисли за това дали ще стане или ще се провали. Дълбоко в себе си обаче знаеше колко изначално несъвършени са подобни решения, взети в последния миг на боя.
Когато реши, че е минало достатъчно време, Калан направи знак на Кара да тръгва. Двете се погледнаха за последно. Кара й се усмихна набързо в смисъл на „Късмет“, после пришпори коня си. Сестра Филипа се държеше здраво за Морещицата с една ръка, докато с другата балансираше кофата на бедрото си.
Щом тропотът от копитата на първия кон заглъхна в нощта, Калан за пръв път осъзна, че в далечината се чуват мощните бойни викове на стотици хиляди мъже от Императорския орден. Множеството гласове се сливаха в един общ тътен, който се чуваше все по—силно с приближаването им. Понякога й се счуваше, че звучи като жалното стенание на вятър през скалист каньон. Конят й пръхтеше и удряше копита в замръзналата земя. Ужасният напев ускори невъзможно пулса на Калан. Искаше й се да избяга, преди всичките тези мъже да са се изсипали върху тях, но трябваше да чака, за да има достатъчно време стъкленият прах, разпръснат от Кара и Сестра Филипа, да се разсее от пътя на втория кон.