Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Перла закрачи обратно, като изтупваше прахта от ръкавиците си.
— Любопитно, наистина.
Лостара се закашля, изхрачи сива храчка и изръмжа:
— Просто ни намери някой портал и ни измъкни оттук.
— А, хм, колкото до това, скъпа, боговете ни се усмихват отгоре. Намерих портал, и доста оживен при това.
Тя го изгледа навъсено, разбрала, че очаква от нея неизбежния въпрос, но не беше в настроение да го задава.
— Знам какво си мислиш, уви — продължи Перла и се усмихна криво. Посочи ямата. — Там долу… за съжаление. Така че изборът ни е доста неприятен. Продължаваме — и рискуваме да си изхрачиш дробовете — в търсене на по-леснодостъпен портал. Или скачаме, пък каквото стане.
— Оставяш избора на мен?
— Защо не? Е, чакам. Кое да бъде?
Тя придърпа шала на устата и носа си, затегна връзките на торбата си и закрачи… към ямата. Перла тръгна след нея.
— Храброст и глупост, разликата между двете обикновено е доста проблематична…
— Освен след избора. — Лостара издърпа крака си от ребрените кости, които го бяха заклещили, и изруга вдигналия се облак от пепел и прах. — Кои са били тези проклети войници? Знаеш ли?
— Може да притежавам необичаен наблюдателски талант и неизмерими дълбини на интелигентност, момиче, но не мога да гадая там, където нищо не се вижда. Трупове. Човешки, доколкото мога да преценя. Единствената подробност, която мога да предложа, е, че са се сражавали в тази битка, нагазили до колене в пепелта… което означава, че…
— Че онова, което е изпепелило това селение, вече се е било случило — прекъсна го Лостара. — А това означава, че или са го преживели, или са били натрапници… като нас.
— Появили се най-вероятно през същия портал, към който сега се приближаваме.
— За да се сразят с кого?
Перла сви рамене.
— Представа нямам. Но имам няколко хипотези.
— Естествено, че имаш — сопна се тя. — Като всички мъже — не обичате да казвате, че не знаете нещо. Имате отговор на всеки въпрос, а ако нямате, си го измисляте.
— Доста дръзко обвинение, скъпа. Работата не е в измислянето на отговори, а в упражнението в логически допускания. Има разлика…
— Това е, което ти искаш да кажеш, а не каквото аз искам да слушам. През цялото време. Безкрайни приказки. Изобщо има ли мъж, който да вярва, че думите могат да станат твърде много?
— Не знам — отвърна Перла.
Тя го изгледа сърдито, но той се беше вторачил право напред.
Стигнаха до ръба на склона, спряха и надникнаха долу.
Спускането щеше да е коварно, поради стърчащите кости, разядените от ръжда мечове и неизвестната дълбочина на пепелта и прахта. Дупката в основата беше някъде около десет крачки широка, зейнала чернилка.
— В пустинята има паяци, които правят такива капани — промърмори Лостара.
— Малко по-малки, със сигурност.
Тя се наведе, взе една бедрена кост, изненада се за миг от тежината й и я хвърли надолу по склона.
Последва глухо изтупване.
Отъпканата пепел под ботушите им изчезна.
И се понесоха надолу сред взривове от прах, пепел и кости. Летяха сред съсък — заслепени и задавени, — пропадаха със сухия порой, за да рухнат тежко на поредния склон, който да ги завъргаля все надолу и надолу сред грохота на лавината.
Падаха през пръснати кости и парчета желязо, и падането сякаш нямаше край.
Лостара не можеше да си поеме дъх — давеха се в гъстата пепел, пързаляха се надолу и се търкаляха, потъваха и отново изплуваха на повърхността. Надолу и надолу през абсолютен мрак. Внезапен, разтърсващ сблъсък с нещо… може би дърво, после — някаква огъната повърхност, която изглеждаше облицована, и отново надолу.
И тя се търкаляше по каменни плочи, тласкана от вълната от пепел и отломки, и накрая костите й най-сетне изхрущяха в последния сблъсък и тялото й спря. Лежеше по гръб, поток мразовит въздух се издигаше от лявата й страна — тя посегна натам и заопипва, после надолу, където трябваше да е подът. Нищо. Лежеше на някакъв ръб и нещо й подсказа, че ако бе продължила това последно пропадане, самият Гугла щеше да я поздрави в края му.
Чу кашляне малко по-нагоре и вдясно. Леко помръдване и една купчина от кости и пепел се раздвижи.
Още едно такова помръдване и щеше да бъде избутана през ръба. Лостара обърна главата си наляво, изплю се и се опита да заговори. Думата излезе от гърлото й с хрип:
— Недей.
Ново окашляне, а след него:
— Недей какво?
— Не се движи.
— О. Това не звучи добре. Не е добре, нали?