Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Тогава защо просто не го каза?
— Много по-забавно е творческото предположение, разбира се. Как може мъж да стане обект на интереса на жена, ако винаги признава невежеството си?
— Искаш да проявя интерес към теб? Защо не го каза? Вече ще се хващам на всяка твоя дума, разбира се. Трябва ли също така и да се взирам с обожание в очите ти?
Той я изгледа унило.
— Мъжете всъщност нямат шанс, нали?
— Типична заблуда е да мислиш обратното, Перла.
Спускаха се полека през мрака. Магическият глобус от светлина ги следваше, но на известно разстояние, зацапан и смътен зад сипещата се прах.
Лостара погледна надолу, вдигна рязко глава и затвори очи, за да надвие замаята. Попита през стиснати зъби:
— Колко още ще потъваме според теб?
— Не знам.
— Можеше да ми дадеш и по-добър отговор! — След като той не отвърна, го погледна с присвити очи.
Изглеждаше съвсем обезверен.
— Ако това са дълбините на отчаянието, момиче, почти сме стигнали.
Както се оказа, след още стотина удара на сърцето стигнаха до покритото с прах дъно. Сферата от светлина също се спусна и освети околността.
Подът беше от твърда скала, неравна и осеяна с кости. Стени не се виждаха. Магията, която бавно ги беше спуснала, се разсея. Перла направи две крачки, махна с ръка и все едно беше избутал настрани невидимо течение, пред тях се появиха примигващите очертания на портала. Нокътят изсумтя.
— Сега какво? — попита Лостара.
— Тир. Или, за да съм по-точен, Древният лабиринт, от който е възникнал Тир. Не мога да си спомня името му. Куралд нещо. Тайст. Не е Едур, нито Андий, а другото. И… — тихо добави той — последното нещо, което го е използвало, е оставило следи.
Лостара се вторачи в прага. Нещо смътно, но въпреки това различимо. „Дракони.“
— Успявам да различа поне три чифта стъпала.
— По-скоро шест, или повече. Онези два — той посочи — са излезли последни. Едри са били, кучите му синове. Е, това поне отговаря на въпроса кой или какво е могло да подчини отатаралския дракон. Други дракони, разбира се. Все пак едва ли е било лесно.
— Тир, казваш. Можем ли да го използваме?
— О, мисля, че да.
— Тогава какво чакаме?
Той сви рамене.
— Ами тогава — след мен.
Тя тръгна, плътно до него.
Прекрачиха портала.
И навлязоха в свят от златен огън.
Свирепи бури на хоризонта и побесняло, ослепително небе.
Стояха върху обгорено петно от блестящи кристали, последният лъх на неимоверния зной беше опърлил ръбестите камъни с милиони цветове. Тук-там се виждаха още и още такива петна.
Точно пред тях се издигаше стълб, оформен като висока пирамида, обгорен и съсухрен, само с една гладка повърхност пред тях. С всечени по нея слова на неведом език.
Въздухът разкъсваше дробовете на Лостара, тя беше плувнала в пот.
Но поне за миг можеше да се преживее.
Перла закрачи към стълба.
— Трябва да се измъкнем оттук! — извика Лостара.
Огнената буря бе оглушителна, но тя беше сигурна, че той я чу и че реши да я пренебрегне.
Лостара не понасяше пренебрежението. Закрачи към него.
— Чуй ме!
— Имена. — Той се обърна рязко. — Имената! Онези, които са приковали Отатарал! Дракона! Всички са тук!
Усилващ се грохот привлече вниманието им, тя се обърна надясно… и видя стена от огън, понесли се право към тях.
— Перла!
Той се обърна и пребледня. Отстъпи назад… подхлъзна се и падна по задник. Стъписано опипа под себе си и когато вдигна ръка, ръкавицата му беше прогизнала от кръв.
— Да не си…
— Не! — Той се надигна и двамата видяха дирята кръв, пресичаща кристалното петно и изчезваща в пламъците от другата страна.
— Нещо е в беда! — каза Перла.
— Ние също, ако не се махнем!
Огнената буря вече запълваше половината небе… зноят…
Той стисна ръката й и се гмурнаха покрай стълба…
… в искряща пещера.
Където беше плиснала кръв, опръскала стените и тавана, и където в краката им лежаха разпръснати късовете на посечен воин.
Т’лан Имасс.
Лостара го зяпна. Изгнила вълча кожа с цвета на пустинята, счупена двуостра брадва с костена дръжка с цвета на ръждивокафяв кремък, почти напълно затънала в локва кръв. Онова, което воинът беше нападнал, бе отвърнало на удара. Гърдите му бяха премазани. Двете му ръце бяха откъснати от раменете. И Т’лан Имасс беше обезглавен. Тя се огледа и видя главата, изтърколила се встрани.
— Перла… да се махаме оттук.
Той кимна. Но се поколеба.
— Сега какво?
— Любимият ти въпрос. — Пристъпи и вдигна отсечената глава. — Добре. Да тръгваме.
Странната пещера се замъгли и изчезна…