Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Стиснал устни в тънка резка, Леоман кимна и рече:
— Племената вече ще са ги нападали, Избрана. Сигурно още на левга от стените на Ейрън. Вече ще са пускали кръв…
— Не мисля, че няколко малки набега променят съществено нещата. Твоите сили ще са най-големите, с които ще се срещне — а няма да приема сблъсък. Недей да спориш с мен за това, Леоман, иначе ще ти забраня да напускаш Рараку!
— Както кажеш, Избрана — процеди през зъби Леоман. Смайващо сините му очи се спряха на Призрачни ръце. — Ако ти потрябва нещо, старче, търси Маток.
Корболо вдигна вежди.
— Що за съвет е това? Призрачни ръце е под моята закрила, в края на краищата — заяви Ша’ик.
— Говоря за дребни неща, разбира се — отвърна Леоман. — Неща, които могат да те разсеят, Избрана. Все пак предстои ти да подготвяш армия…
— Задача, която Избраната е поверила на мен, Леоман — намеси се Корболо.
Пустинният воин само се усмихна и стисна юздите.
— Вихърът дано те закриля, Избрана.
— И теб, Леоман.
Мъжът препусна назад към чакащите конници.
„Костите ти дано станат бели и леки като перца, Леоман от Флейлс.“ — помисли Корболо и се обърна рязко към Ша’ик.
— Той няма да ти се подчини, Избрана.
— Разбира се.
Напанецът примига, след което присви очи.
— Тогава ще е лудост да му отваряш пясъчната стена.
Тя го изгледа въпросително.
— Нима се боиш от армията на адюнктата? Не ме ли уверяваше непрекъснато колко превъзходни си направил силите ни? В дисциплина, в боен дух? Това, с което ще се сразиш, не е Воинството на Едноръкия. Жалка маса от новобранци, а дори и да са се закалили в някое и друго дребно сражение, какъв шанс имат те срещу Убийците на псета? Колкото до адюнктата… нея я остави на мен. Следователно това, което прави Леоман с неговите хиляда и петстотин пустинни вълци, всъщност е без значение. Или вече ревизираш мненията си, Корболо Дом?
— Не, разбира се, Избрана. Но вълк като Леоман трябва да се държи вързан на каишка.
— Вързан ли? Думата, която би предпочел, е по-скоро убит. Не вълк, а бясно псе. Е, няма да бъде убит, а ако наистина се окаже бясно псе, тогава не е ли по-добре да бъде изпратен срещу адюнктата?
— По-мъдра си от мен в тези неща, Избрана.
При тези негови думи Призрачни ръце изсумтя и дори Ша’ик се усмихна. Гореща кръв нахлу в лицето на Корболо.
— Фебрил те чака в шатрата си — каза Ша’ик. — Бавенето ти го изнервя, Корболо Дом. Не е нужно да стоиш повече тук.
От жар — на лед. Малазанецът не се осмели да отвърне, въпреки че пренебрежителният жест на Избраната почти го накара да трепне. След малко успя да промърмори:
— Я да взема да видя какво иска.
— Не се съмнявам, че го смята за важно — изсумтя Ша’ик. — Мисля, че това е най-голямата слабост у старците, тази крехка обидчивост. Съветвам те да го успокоиш, Корболо Дом, за да се укроти разтуптяното му сърце.
— Разумен съвет, Избрана. — Корболо отдаде чест и закрачи към стъпалата.
След като стъпките на напанеца заглъхнаха, Хеборик въздъхна.
— Горкият кучи син е кипнал. Нима искаш да ги паникьосаш, за да се задействат? След като Леоман замина? И Тоблакаят също? Остана ли някой тук, на когото да се довериш, момиче?
— Доверие? Мислиш ли, че се доверявам на някой друг освен на себе си, Хеборик? О, Ша’ик Старата сигурно е познавала доверието… в Леоман и Тоблакай. Но когато ме погледнат, виждат в мен натрапница — разбирам го много добре, така че не се опитвай да ме убеждаваш в обратното.
— А аз? — попита Хеборик.
— Ах, Призрачни ръце, пак се връщаме на това, нали? Добре, ще се изразя просто. Не тръгвай. Не ме оставяй, Хеборик. Не сега. Това, което те терзае, може да изчака до края на предстоящата битка. Щом тя свърши, ще разширя силата на Вихъра — чак до границата на остров Отатарал. Вътре в този лабиринт пътуването ти буквално ще е като детска играчка. Иначе какъвто си упорит, боя се, че няма да преживееш тази дълга, предълга разходка.
Той я погледна, макар усилието да не му донесе нещо повече от замъглена фигура, загърната в бялата телаба.
— Има ли нещо, което все още не знаеш, момиче?
— Уви, подозирам, че нещата, които не знам, са твърде много. Л’орик например. Същинска загадка има тук. Той като че ли е способен да възпре дори древната магия на Вихъра, избягвайки всяко мое усилие да разгадая душата му. Но пред теб, струва ми се, е разкрил много.
— Доверително, Избрана. Съжалявам. Мога да ти предложа само това: Л’орик не е твой враг.
— Какво пък, това за мен означава повече, отколкото може би разбираш. Не е мой враг. А прави ли го това мой съюзник?