Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
И двамата вече стояха на окъпан от слънцето скалист бряг, над каменно корито, по което някога беше текла вода.
Перла я погледна и се ухили.
— Върнахме се у дома. — Вдигна ужасната глава пред себе си и й заговори: — Знам, че можеш да ме чуеш, Т’лан Имасс. Ще намеря чатал на някое дърво за сетния ти покой, стига да ми дадеш няколко отговора.
Гласът на воина отекна странно, стегнато и накъсано.
— Какво… искаш… да знаеш?
Перла се усмихна.
— А, така е по-добре. Най-напред — името ти.
— Олар Шаин. От Логрос Т’лан Имасс. От клана на Ибра Голан. Роден в Годината на Двуглавата змия…
— Олар Шаин. Какво в името на Гуглата правеше в онзи лабиринт? Кого се опитваше да убиеш?
— Не се опитвахме. Успяхме. Нанесените рани бяха смъртоносни. То ще умре. А братята ми идат и ще видят.
— То ли? Кое по-точно?
— Лъжлив бог. Повече от това не знам. Беше ми заповядано да го убия. Сега ми намери достойно място за покой, смъртни.
— Ще го направя. Веднага щом намеря дърво.
Лостара изтри потта от челото си, седна на един камък и въздъхна.
— Не му трябва дърво, Перла. Тази издатина ще свърши работа.
Нокътят извърна отсечената глава към каменното корито и гледката отвъд него.
— Това задоволява ли те, Олар Шаин?
— Да. Кажи ми името си и ще познаеш вечната ми благодарност.
— Вечна? Надявам се, че това не е преувеличение, нали? Е, аз съм Перла, а високопочитаемата ми спътничка е Лостара Юил. Какво ще кажеш да намерим подходящо място за теб, а?
— Добротата ти е неочаквана, Перла.
— Винаги е била и ще бъде — отвърна той и огледа скалната тераса.
Лостара зяпна спътника си, изненадана колко дълбоко съвпадаха чувствата й с тези на Т’лан Имасс.
— Перла, да знаеш случайно къде сме точно?
Той сви рамене.
— Едно по едно, мило. Много ще съм ти благодарен, ако ми позволиш да се насладя на своя миг на милост. А! Ето го мястото, Олар Шаин!
Лостара стисна очи. От пепел и прах… на пясък. Поне беше родният свят. Сега единственото, което оставаше, бе да намерят дирята на едно малазанско момиче, изчезнало преди месеци. „Нищо работа“ — прошепна тя.
— Каза ли нещо, скъпа?
Тя отвори очи и го изгледа, както беше коленичил и трупаше камъни около отсечената глава на безсмъртния воин.
— Не знаеш къде сме, нали?
Той се усмихна.
— Моментът подходящ ли е за творчески предположения според теб?
Мисъл за убийство пробяга в ума й. Не за първи път.
13.
Не е необичайно на лабиринтите Мийнас и Рашан да се гледа като на много близки по родство. Та нима игрите на илюзия и сянка не са игри на светлината? Следователно в един момент представата за разликите между тези лабиринти престава да има значение. Мийнас, Рашан и Тир. Само най-фанатизираните практикуващи тези лабиринти биха възразили на това. Общият аспект и на трите е амбивалентността; игрите им са игри на двойственост. Всичко е заблуда, всичко е подвеждане. При тях нищо — съвсем нищо — не е такова, каквото изглежда.