Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Гласът на дьо Лунвил се сниши, като че ли Калис можеше да дочуе нещо от кея, и лицето му стана сериозно.
— И ушите му са заострени. Преди да го видя не бях чувал за подобно същество — получовек, полуелф — способно да върши неща, които никой друг смъртен не би могъл да стори. — Ухили се отново и добави: — Но е спасявал кожите ни безброй пъти, така че защо да мисля за произхода му? Фактът на рождението не означава нищо. Един истински мъж може да промени нещата. Важното е как живееш. — Той ги потупа по гърбовете. — Когато ви открих, бяхте евтино месо за кучетата или годно само за гладните врани, но я се вижте сега!
Ерик и Ру се спогледаха, после се разсмяха. И двамата бяха облечени в дрехите, с които бяха избягали от град Махарта — покрити с кръпки, безнадеждно зацапани, създаващи им вид на обикновени улични скитници.
— Ние сме двама мъже, нуждаещи се от нови, чисти дрехи — каза Ру. — Ако не се броят ботушите на Ерик, сме истински парцаливци.
— А и те се нуждаят от поправка — каза Ерик, като погледна към краката си. Ботушите му бяха всичко, оставено му в наследство от барон фон Даркмоор, измъчено признание за това, че е баща на Ерик, заедно с факта, че не беше отрекъл правото му да се нарича „фон Даркмоор“. Бяха ботуши за езда, но Ерик ги бе носил достатъчно, за да изтрие токовете им почти напълно, а кожата бе овехтяла и сбръчкана.
Шо Пи, исаланецът от империята Велики Кеш, излезе на палубата, понесъл пътната си торба. След него вървеше Накор, също исаланец, човекът, който според Шо Пи трябваше да му бъде „учител“. Изглеждаше възрастен, но се движеше с енергична, широка крачка и притежаваше бързина, добре позната и на двамата младежи. Бе ги обучил в ръкопашен бой и знаеха, че странният дребен мъж, също както и Шо Пи, е опасен дори и без оръжие. Ру беше убеден, че никога не е виждал Накор да се движи с пределната си бързина, и беше сигурен, че подобна демонстрация би му доставила удоволствие. Ру беше надарен ученик в школата за ръкопашни схватки, практикувани в исаланските провинции на Кеш и в дружината на Калис. Само Шо Пи и Накор го превъзхождаха, но той знаеше, че всеки от тях би могъл да го победи само с един бърз, убийствен удар.
— Не искам да се влачиш подире ми, момче! — викна късокракият Накор през рамо. — Не съм бил в града от двайсет години и възнамерявам да се позабавлявам. После ще се върна на Острова на чародея.
Шо Пи, с една глава по-висок от Накор, с дълга черна коса и много по-млад от войнствения дребен мъж, отвърна:
— Както кажеш, учителю.
— Не ми викай „учителю“ — настоя отново Накор, като преметна торбата си през рамо. После тръгна към перилата и попита: — Ерик, Ру, вие накъде сте?
— Да пием по чаша, да грабнем по курва и да си купим нови дрехи — ще действаме по този ред — каза Ру.
— После отивам вкъщи да видя майка си и приятелите — обади се Ерик.
— А ти? — попита Ру.
— Идвам с вас. — Накор нагласи торбата си по-удобно. — До частта „вкъщи“. После ще наема кораб да ме отведе до Острова на чародея. — Той погледна надолу към трапа, без да обръща внимание на по-младия си сънародник, застанал на крачка зад него.
Ерик погледна Шо Пи и рече:
— Трябва да слезем в трюма да си вземем нещата, после ще дойдем при вас на пристана.
Ру беше с крачка напред пред приятеля си — забързаха да се сбогуват с моряците, с които се бяха сприятелили, и откриха Джедоу Шати, другия член на дружината на „отчаяните“, който привършваше с прибирането на вещите си.
— Какво ще правиш? — попита Ру, докато припряно грабваше малката си вещева торба.
— Мисля си за едно питие.
— Ела с нас — предложи Ерик.
— Ще го направя веднага, след като кажа на господин Робер дьо Лунвил, това прасе, че приемам предложението да му стана ефрейтор.
— Ефрейтор ли? — примигна Ерик. — Той предложи този пост на мен.
— Излиза, че се нуждае от повече от един човек — намеси се Ру преди двамата да се сдърпат.
Двамата здравеняци се спогледаха, после едновременно се разсмяха. Когато лицето на Джедоу светваше в усмивка, ослепително белите му зъби изпъкваха на тъмната кожа и изразът му ставаше толкова щастлив, че винаги караше Ру също да се усмихва. Както и другите „отчаяни“, Джедоу беше убиец и престъпник, но в братството на дружината на Калис бе срещнал мъже, за които беше готов да умре и които биха направили същото за него.