Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
По случай рождения ден на Хано консулшата, госпожа Перманедер, Кристиан, Клотилда, господин и госпожа консул Крьогерови, господин и госпожа директор Вайншенкови, а така също дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ и госпожица Вайхброт бяха обядвали към четири часа у сенатора и жена му, сега седяха в салона, слушаха и гледаха детето, седнало в моряшките си дрешки пред рояла, и своеобразната, елегантна осанка на Герда, която най-напред разви една прекрасна кантилена на струна сол, а после развихри с безпогрешна виртуозност цял порой от искрящи и пенливи каденци. Сребърната жичка върху ръкохватката на лъка й святкаше в зрака на газените пламъчета.
Хано, бледен от възбуда, не можа да яде почти нищо, но сега властното му желание да изсвири творбата си — която, ах, след две минути щеше да свърши! — беше толкова голямо, че той в пълния си унес беше забравил всичко наоколо. Това малко мелодично произведение беше повече от хармонично, отколкото от ритмично естество, но извънредно странно беше противоречието, което съществуваше между примитивните, елементарни, детински музикални средства и важния, пламенен, почти рафиниран начин, по който бяха подчертани и изтъкнати тия средства. Хано отделяше многозначително всеки преходен тон с едно косо изопване на шия-та и главата напред и седнал съвсем на края на стола, той се стараеше с помощта на двата педала да придаде емоционална стойност на всеки нов акорд. Действително, когато малкият Хано постигнеше ефект — дори ако той се ограничаваше върху него самия, — този ефект не беше толкова от сантиментално, колкото от емоционално естество. Чрез тежко и продължително акцентуване някой съвсем обикновен хармоничен похват биваше издигнат до тайнствено и безценно значение. Като дигаше веждите, и изопваше горната половина на тялото си така, като че тя оставаше да витае във въздуха, посредством внезапно, морно заглъхващо отсеняване на тона Хано придаваше на някой акорд, на нова хармония, на нова тема едно нервноизненадващо въздействие...
И ето че дойде финалът, Хановият любим финал, който увенчаваше цялата творба с примитивна приповдигнатост. Акордът в ми минор тремолираше пианисимо, оросяван и заливан тихо от чисти, звънки рулади на цигулката... Той растеше, издигаше се, разширяваше се бавно-бавно... Хано си послужи при фортето с дисонантното до диез, което водеше към основната тоналност, и докато цигулката страдивариус заливаше с вълни от звуци и тона до диез, той събра всичките си сили и повиши дисонанса до фортисимо. Той се бавеше с развръзката на акорда, не я даваше нито на себе си, нито на слушателите. Как ще изглежда тази развръзка на акорда, това възхитително и волно нирване в си мажор? То ще бъде безподобно щастие, неизказано сладостно задоволство. Покой! Блаженство! Небесно царство!... Още не... още не! Още един миг отсрочка, забавяне, напрежение, което трябваше да стане непоносимо, та задоволството да бъде още по-неоценимо... Още една последна, наистина последна глътка от тоя властно напиращ копнеж, от тая жад на цялото същество, от това крайно и трескаво напрежение на волята, която все пак си отказваше сбъдновението и избавлението, защото знаеше: щастието ще трае само един миг... Хано изопна бавно горната част на тялото си, очите му се разшириха съвсем, затворените му устни затрепераха, той дишаше тръпно и на пресекулки през носа... и накрая блаженството стана неудържимо. То си проби път, връхлетя го и Хано не можеше вече да се брани. Мускулите му се отпуснаха, главата му клюмна морно, безсилно върху рамото, очите му се затвориха и на устните му заигра тъжна, почти болезнена усмивка на неизразимо щастие; в същото време, натискайки двата педала, сред шепота, ромона, шума и пляскането на цигулковите рулади, неговото тремоло, към което той сега добави басови пасажи, премина леко в си мажор, издигна се много бързо до фортисимо и изведнъж, след къс кипеж, рухна без ек...
Въздействието, което тази свирня упражни върху самия Хано, не можеше по никакъв начин да се разпростре и върху слушателите. Госпожа Перманедер например не беше разбрала абсолютно нищо от цялата тая шумотевица. Но беше видяла усмивката на детето, движенията на тялото му, блаженото клюмване на малката му, нежна, любима глава... и тази гледка бе я затрогнала в глъбините на нейното добродушие, което тъй лесно се умиляваше.
— Как свири това момче! Как свири това дете! — извика тя, като се спусна почти,разплакана към него и го заключи в прегръдките си. — Герда, Том, той ще стане втори Моцарт, втори Майербеер... втори...