Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Е, другарю — казваше той, като го чукваше няколко пъти по темето и сядаше на трапезата до него срещу жена си. — Как сме? Какво правихме? Учихме?... Свирихме и на пиано? Много добре! Но не прекалявай, защото няма да имаш желание за другите неща и в края на учебната година ще останеш в същия клас!
Преди това нито един мускул на лицето му не издаваше напрежението, с което очакваше да види как Хано ще посрещне думите му и какво ще отговори; нищо не издаваше болезненото свиване на сърцето му, когато детето просто плъзваше към него един плах поглед от златистокестенявите си, засенчени очи — поглед, който дори не стигаше до лицето на бащата — и се навеждаше безмълвно над чинията си.
Би било безразсъдно да се тревожи за тая детинска непохватност. Когато бяха заедно — например в паузите, докато сменяха чиниите, — негов дълг беше да се позанимае с момчето, да го поизпита, да разбуди практическия му усет към факти... Колко жители имаше градът? Кои улици водеха от Трава към горната част на града? Как се казваха складовете на предприятието? Отговаряй бързо, веднага! — Но Хано мълчеше. Не от упорство спрямо баща си, не за да го наскърби. Но жителите, улиците и дори складовете, които при нормални условия му бяха напълно безразлични, го изпълваха с безмерно отвращение, когато се превръщаха в изпитен предмет. Може преди това да е бил много весел, може дори да е бърборел с баща си — щом разговорът добиеше що-годе характер на малък изпит, неговото настроение падаше под нулата, съпротивителната му сила рухваше напълно. Очите му се забулваха, на устата му се изписваше някакво малодушно изражение и го завладяваше голямо, болезнено съжаление за непредпазливостта, с която папа — който все пак трябваше да знае, че такива изпити не водят до нищо добро — разваляше яденето на самия себе си и на всички останали. Той гледаше с насълзени очи в чинията си. Ида го побутваше и му пошепваше улиците, складовете... Ах, да, но това беше безполезно, съвършено безполезно! Тя не го разбираше. Та той прекрасно помнеше имената, поне отчасти, и би му било много лесно да удовлетвори, поне до известна степен, желанията на папа, ако това изобщо би било възможно, ако не го възпираше нещо непреодолимо тъжно... Една строга дума, едно почукване с вилицата по дръжката на ножа от страна на баща му го стряскаше. Той поглеждаше към майка си и към Ида и се опитваше да говори, но още първите срички биваха задушавани от хлипане — не можеше.
— Стига! — извикваше гневно сенаторът. — Млък! Не искам повече нищо да слушам! Няма нужда да отговаряш! Можеш цял живот да гледаш мълчаливо и глупаво напреде си!
И привършваха в мълчание и лошо настроение яденето..
Но тази мечтателна слабост, това плачене, тази пълна липса на бодрост и енергия беше точката, от която тръгваше сенаторът, когато изказваше опасение от Хановото жарко занимание с музика.
Здравето на Хано беше открай време крехко. Особено зъбите му съставяха винаги причина за различни болезнени разстройства и оплаквания. Поникването на млечните зъби, съпроводено от треска и спазми, щеше насмалко да му струва живота, а след това венците му вечно клоняха към възпаления и образуване на язви, които мамзел Юнгман обикновено — когато узрееха — пукаше с карфица. Сега сменяше зъбите и страданията му бяха още по-големи. Явяваха се болки, които Хано нямаше сили да понася, той прекарваше без сън цели нощи в лека треска, с тихо стенание й плач, за които нямаше друга причина освен болката. Зъбите външно бяха хубави и бели като майчините, но в същото време извънредно слаби и неустойчиви, растяха неправилно и взаимно се притесняваха. За да отстрани всички тия злини, в младия живот на малкия Йохан влезе един страшен човек — господин Брехт, зъболекарят Брехт на „Мюленщрасе“.
Дори само името на тоя човек будеше страхотния спомен за оня шум, който се получава в челюстта, когато с теглене, въртене и дигане се изтръгваха корените на някой зъб; сърцето на Хано се свиваше от страх, когато седеше срещу добрата Ида Юнгман, свит на някой стол в чакалнята на господин Брехт, вдъхваше остро миризливия въздух на тия стаи и разглеждаше илюстровани списания, докато зъболекарят се изправеше на вратата на операционната стая с обичайното си, колкото учтиво, толкова и ужасяващо „моля“.
Тази чакалня имаше някаква притегателна сила, някакво странно очарование — един едър, пъстър папагал с малки злобни очи, който седеше в месингов кафез в единия ъгъл на стаята и по неизвестни причини се наричаше Йозеф. Той обикновено казваше с глас на разфучала се старица: „Седнете! Момент!“ И макар че тези думи при дадените условия звучаха като отвратителна подигравка, Хано Буденброк беше привързан към него с някаква смесица от обич и ужас. Папагал... голяма пъстра птица, която се казваше Йозеф и можеше да говори! Не беше ли побягнал от някой вълшебен лес, от някоя приказка на Братя Грим, които Ида в къщи му четеше на глас?... Йозеф повтаряше най-настойчиво и това „моля“, с което господин Брехт отваряше вратата; благодарение на него — странно! — човек влизаше смеешком в операционната стая и сядаше на големия, страховито конструиран стол пред прозореца, до който беше поставена машината.