Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Не — каза Кити, като се изчерви, но толкова посмело го погледна с правдивите си очи, — едно момиче може да бъде поставено така, че да не може без унижение да влезе в семейството, а само…
Той я разбра по това загатване.
— О! Да! — каза той. — Да, да, да, имате право, имате право!
И той разбра всичко, което през време на обеда Песцов доказваше за свободата на жените, разбра го само по това, че виждаше в сърцето на Кити страх от безбрачието и унижението и понеже я обичаше, почувствува тоя страх и унижение и изведнъж се отрече от доводите си.
Настъпи мълчание. Тя все чертаеше с тебешира по масата. Очите й блестяха с тих блясък. Като се поддаваше на настроението й, той чувствуваше в цялото си същество все по-нарастващ порив на щастие.
— Ах, аз нашарих цялата маса! — каза тя, остави тебешира и направи движение, сякаш искаше да стане.
„Как ще остана сам без кея?“ — с ужас помисли той и взе тебешира.
— Чакайте — каза той и седна до масата. — Отдавна исках да ви питам нещо.
Той я гледаше право в ласкавите, макар и уплашени очи.
— Моля, питайте.
— Ето — каза той и написа началните букви: к, м, о: т, н, д, с, з, т, и, и, с, т? Тия букви означаваха: „Когато ми отговорихте: това няма да стане, значеше ли това никога или само тогава?“ Нямаше никаква вероятност, че тя ще може да разбере тая сложна фраза: но той я погледна така, сякаш животът му зависеше от това, дали тя ще разбере тия думи.
Тя го погледна сериозно, а след това подпря намръщеното си чело върху ръката и започна да чете. От време на време го поглеждаше и го питаше с поглед: „Същото ли е, което мисля?“
— Разбрах — каза тя и се изчерви.
— Коя е тая дума? — попита той, като показваше буквата н, която означаваше думата никога.
— Тая дума значи никога — каза тя, — но това не е истина!
Той бързо избърса написаното, подаде й тебешира и стана. Тя написа: т, н, м, д, о, и.
Доли се успокои напълно от мъката, която бе й причинил разговорът с Алексей Александрович, когато видя тия две фигури: Кити, с тебешира в ръце и с плаха и щастлива усмивка, която гледаше нагоре Левин, и неговата красива фигура, наведена над масата, с пламтящи очи, устремени ту към масата, ту към нея. Той изведнъж светна: разбра написаното. То означаваше: „Тогава не можех да отговоря иначе.“
Той я погледна въпросително, плахо.
— Само тогава ли?
— Да — отвърна усмивката й.
— Ами с… Ами сега? — попита той.
— Добре, ето прочетете. Ще кажа това, което бих искала. Много бих го искала! — Тя написа началните букви: д, з, и, д, м, п, з, с. Това означаваше: „Да забравите и да ми простите за станалото.“
Той улови тебешира с напрегнатите си, треперещи пръсти и като го счупи, написа началните букви на следните думи: „Няма какво да забравям и да прощавам, аз не съм престанал да ви обичам.“
Тя го погледна със застинала усмивка.
— Разбрах — шепнешком каза тя.
Той седна и написа една дълга фраза. Тя разбра всичко и без да го пита: така ли е? — взе тебешира и веднага му отговори.
Той дълго не можеше да разбере какво е написала и често я поглеждаше в очите. Беше му притъмняло от щастие. Никак не можеше да отгатне думите, които тя подразбираше; но в прелестните й, светнали от щастие очи разбра всичко, което трябваше да знае. И той написа три букви. Но още не бе свършил писането, тя вече четеше след ръката му и сама довърши и написа отговора: „Да.“
— На secrétare ли играете? — попита старият княз, като се приближи. — Добре, но трябва да вървим, ако искаш да сварим за театъра.
Левин стана и изпрати Кити до вратата.
В разговора те си казаха всичко; казаха си, че тя го обича и ще съобщи на баща си и майка си, че той ще дойде утре сутринта.
XIV
Когато Кити си отиде и Левин остана сам, той почувствува без нея такова безпокойство и такова нетърпеливо желание да доживее по-скоро до сутринта, когато ще я види отново и завинаги ще се свърже с нея, че се изплаши като от смърт от тия четиринадесет часа, които му предстояха да прекара без нея. Необходимо му беше да бъде и да разговаря с някого, за да не остава сам и за да убие времето. Най-приятен събеседник за него би бил Степан Аркадич, но както му каза, той отиваше на вечеринка, а в действителност отиваше на балет. Левин успя да му каже само, че е щастлив и че го обича и никога, никога не ще забрави това, което бе направил за него. Погледът и усмивката на Степан Аркадич показаха на Левин, че разбира както трябва това чувство.