Съдбовният кораб [bg]

— Какво ще правя? — лениво го подразни корабът.

Можеше да го смаже когато си поиска. Уинтроу избута безполезните си страхове настрана.

— Знаеш какво имам предвид. Алтея и Брашън ни търсят. Може да ни причакват някъде близо до Заграба или може просто да ни се изпречат на пътя в пристанището. Какво ще направиш — ти и змиите ти?

— А, това. Е. — Фигурата се облегна назад към него. Тъмните ѝ къдрици се заизвиваха като гнездо усойници. Постави ръка от едната страна на устата си сякаш искаше да сподели някаква тайна с него. Шепотът ѝ обаче беше силен, престорен шепот, предназначен за Кенит, докато стъпваше потропвайки на палубата.

— Ще направя каквото пожелая. — Тя се усмихна покрай Уинтроу към пирата. — Добър вечер, скъпи мой.

— Добър вечер и попътен вятър, прелестна — отвърна Кенит. Той се облегна на парапета и докосна огромната ръка, която корабът протегна към него в поздрав. След това, със зъби, белеещи се на лунната светлина като на змия, се усмихна на Уинтроу. — Добър вечер, Уинтроу. Надявам се, че си добре. По-рано, когато напусна каютата ми, изглеждаше малко блед.

— Не съм добре — равно отговори Уинтроу. Погледна към Кенит и сърцето му се качи в гърлото. — Разкъсван съм, не мога да спя от страховете, които ме измъчват. — Той върна погледа си обратно върху кораба. — Моля те, не се отнасяй така пренебрежително към мен. Говорим за нашето семейство. Алтея е моя леля и твоя дългогодишна спътница. Помисли, корабе! Тя постави елемента в теб и те приветства, когато се събуди. Не го ли помниш?

— Чудесно помня, че скоро след това тя ме изостави и позволи на Кайл да ме превърне в робски кораб. — Мълния изви едната си вежда. — Ако това бяха твоите последни спомени за нея, как щеше ти да реагираш на името ѝ?

Уинтроу стисна юмруци до тялото си. Нямаше да бъде отклонен от въпроса си.

— Но какво ще правим? Тя си остава част от нашето семейство!

— Нашето? Какво е това „нашето“? Да не би отново да ме бъркаш с Вивачия? Скъпо момче, между нас няма „ние“ и „наше“. Има теб, има и мен. Когато аз говоря за „ние“ и „наше“ нямам предвид теб. — Очите ѝ пробягаха гальовно по Кенит.

Уинтроу се инатеше.

— Отказвам да повярвам, че в теб няма нищо от Вивачия. Иначе как би могла да изпитваш подобна горчивина от спомените, които помниш?

— Ах — промърмори с въздишка корабът. — Пак ли се връщаме на това?

— Опасявам се, че да — утешително ѝ отвърна Кенит. — Хайде, Уинтроу, недей да ме гледаш така. Бъди честен с мен, момче. Какво очакваш да направим? Да предадем Мълния обратно на Алтея, за да предпазим чувствата ти? Къде е предаността ти към мен в това?