Съдбовният кораб [bg]

Прямотата на въпроса ѝ го разтърси.

— Аз… разбира се, че не, не сте пленници. — Той вирна брадичка. — Ако той беше заложник, щях ли да го карам с цялата си бързина към Джамаилия?

— Където да бъде продаден на онзи, който предложи най-висока цена? — сухо попита Малта. Капитанът пое остро и ядосано дъх, но тя продължи, преди той да успее да заговори: — Разбира се, няма как да не съществува подобно изкушение. Само глупак би пропуснал тази възможност в разгара на настоящите безредици. Но един мъдър мъж ще знае за легендарната щедрост на сатрапа към приятелите му. Докато щедрите дарове на мъж, който ти плаща кървави пари, носи със себе си позора и унижението си. — Тя леко килна глава. — Ще бъдете ли средство за скрепяването на дружбата между Калсид и Джамаилия? Или завинаги ще утвърдите репутацията на калсидците като изменници, които продават съюзниците си?

Думите ѝ бяха последвани от продължителна тишина.

— Говориш като бингтаунска Търговка. Само че Търговците винаги са недолюбвали Калсид. Какъв е твоят интерес в това?

Животът ми, идиот такъв. Малта престорено се шокира от изненада.

— Искате да знаете какъв е интересът на една жена, сър? Тогава ще ви кажа: баща ми е от Калсид, сър. Но, разбира се, в случая моят интерес е без значение. Единственият интерес, с който се съобразявам, е този на сатрапа. — Тя сведе почтително глава.

Последните ѝ думи бяха като пепел в устата ѝ. В последвалата тишина Малта наблюдава внимателната работа на ума на мъжа. Той нямаше какво да губи, ако се отнесеше добре със сатрапа. Жив и здрав заложник със сигурност щеше да донесе повече, отколкото такъв на ръба на смъртта. А благодарността на сатрапа можеше да струва повече от онова, което щеше да изстиска от благородниците му в замяна на връщането му.

— Можеш да си вървиш — отсечено я освободи мъжът.

— Както желаете, убедена съм — промълви Малта, подправила покорството си със сарказъм. Жената на сатрапа не биваше да е твърде смирена. Кеки ѝ беше показала това. Тя сведе сериозно глава, но после, вместо да излезе заднишком от стаята, му обърна гръб. Нека го приема както си иска.

Щом пристъпи навън в хладния вечерен вятър, ѝ се зави свят, но тя се насили да остане изправена. Беше изтощена. Още веднъж повдигна глава под тежестта на въображаемата си корона. Не се забърза. Откри правилния люк и се спусна в смрадливите дълбини на кораба. Докато подминаваше помещенията на екипажа, се престори, че не забелязва никого от мъжете, а те от своя страна прекъснаха всякакви разговори и се загледаха след нея.

Малта достигна каютата, затвори вратата след себе си, прекоси разстоянието до леглото и разтреперано се свлече на колене пред него. Добре беше, че това рухване пасваше на ролята, която трябваше да продължи да играе.

— Върнах се, възвишени — каза тихо. — Добре ли си?

— Добре? Уморен съм от глад и жена ми надува главата — озъби се сатрапът.

— О. Разбирам. Е, великолепни, имам надежда, че подобрих положението ни.