Съдбовният кораб [bg]

— Да се надяваме, че не се. Ще ми е крайно неприятно някой да ни застигне в тази мъгла. Опитай се да я приемеш като прикритие срещу недружелюбни очи.

— Но тя прикрива и тях от нас със същия успех. Как ще разберем кога Кенит се е върнал в Заграба, като дори не можем да видим острова?

Бяха на котва през последните ден и нощ в един малък, заслонен проток. Алтея знаеше нещо, което не беше известно на другите. Бяха пуснали котва тук не за да чакат Кенит, а за да се опитат да скалъпят някакъв план. Миналата нощ се бяха усамотили в каютата на Брашън и бяха обсъждали възможности. Брашън не беше особено оптимистично настроен.

— Всичко пропадна — бе казал мрачно. Стоеше загледан в тавана над койката си. — Трябваше да предвидя, че Лавой ще направи нещо подобно. Той унищожи всяка надежда за изненада, която имахме. Някой ще прати вест на Кенит и несъмнено, веднага щом ни зърне, той ще атакува. Проклетият Лавой. Трябваше още първият път, когато го заподозрях в приказки за метеж, да го провлача под кила за наказание.

— Щеше да е добре за духа — бе промърморила Алтея изпод заслона на ръката му. Тя лежеше в койката до него. Протежението на голото му тяло бе топло до нейното, главата ѝ почиваше на рамото му. Меката светлина от фенера образуваше вълнуващи се по стената сенки и я изкушаваше просто да притисне Брашън по-близо и да заспи до него. Пръстите ѝ лениво проследяваха дългия шев надолу по ребрата му, който бележеше разреза от пиратския меч.

— Недей — бе промълвил той раздразнено, след което се дръпна надалеч от нея. — Спри да ме разсейваш и ми помогни да помисля.

Тя бе изпуснала дълга въздишка.

— Трябваше да ми кажеш, преди да легнеш с мен. Знам, че трябва да впрегна цялата си находчивост, за да си върна Вивачия от Кенит, но някак, тук с теб… — Приглади ръка надолу по гърдите и към корема му, като остави мислите му да я последват.

Брашън се бе изтърколил към нея.

— Е. Значи просто искаш да захвърлиш всичко? Да се върнеш в Бингтаун и да оставиш нещата както са?

— Мина ми през акъла — призна тя. — Но не мога. Винаги съм си мислила, че Вивачия ще е главният ни съюзник във връщането ѝ от Кенит. Разчитах, че корабът ще му се опълчи и ще обърне битката в наша полза. Сега, след като знаем, че Уинтроу е жив и здрав на борда ѝ и че и двамата, изглежда, са доволни от Кенит, не знам какво да мисля. Но не мога просто да ѝ обърна гръб, Браш. Те са част от семейството ми. Вивачия е моя по начин, по който не би могла да принадлежи на никой друг. Да я оставя на Кенит би било като да му оставя дете. В момента може и да е удовлетворена от него, но в крайна сметка ще иска да се прибере у дома в Бингтаун. Същото се отнася и за Уинтроу. А в какво положение ще са тогава? На прокуденици и пирати. Животите им ще бъдат разрушени.

— Откъде можеш да си сигурна? — възрази Брашън. Устните му се изкривиха в усмивка, той повдигна вежди и я попита: — Нима Кефрия би казала, че мястото ти е тук? Не би ли казала същото — че в края на краищата ще искаш да се прибереш у дома и че аз те съсипвам? Би ли приветствала опита ѝ да те спаси от мен?