Тайната история

— Не, не мисля — отвърнах изненадан и да си призная, изобщо не ми бе хрумнало. — Просто ти зададох въпрос.

Той излезе от колата и затръшна вратата.

Наложи се да почакаме около половин час. Франсис попълни формуляра и седна нацупено да чете стари броеве на списанието „Смитсониън“. Когато сестрата най-накрая извика името му, той не се изправи.

— Теб викат — казах.

Той пак не помръдна.

— Хайде, отивай.

Не отговори. В погледа му имаше нещо безумно.

— Виж сега — каза най-после, — размислих.

— Какво?

— Казах, че размислих. Искам да се прибера вкъщи.

Сестрата стоеше на прага и с интерес слушаше размяната на реплики.

— Това е глупаво — казах раздразнен. — Чака толкова време.

— Размислих.

— Ти беше този, които настояваше да дойде.

Знаех, че така ще го засрамя. Раздразнен и избягващ погледа ми, той остави с плясък списанието и мина през двойната врата с наперена походка, без да погледне назад.

Около десет минути по-късно един изморен на вид лекар с операционна престилка си подаде главата в чакалнята. Аз бях единственият там.

— Здравейте — поздрави отсечено. — Вие ли сте с господин Абърнати?

— Да.

— Бихте ли дошли с мен за момент?

Станах и го последвах. Франсис седеше на ръба на кушетката за преглед, напълно облечен, почти превит одве и изглеждаше окаяно.

— Господин Абърнати не иска да облече престилка — каза лекарят. — И не позволява на сестрата да му вземе кръв. Не знам как очаква да го прегледаме, след като не ни съдейства.

Настъпи мълчание. Лампите в кабинета бяха много силни. Чувствах се ужасно засрамен.

Лекарят отиде до мивката и започна да си мие ръцете.

— Момчета, тази вечер да сте вземали наркотици? — попита небрежно.

Усетих как лицето ми почервенява.

— Не — отговорих.

— Малко кокаин? Или може би амфетамини?

— Не.

— Ще ни бъде от голяма полза, ако знаем какво е взел твоят приятел.

— Франсис — отроних едва, но замлъкнах от кръвнишкия му поглед, изпълнен с омраза — et tu, Brute.

— Как смееш — отсече той. — Не съм вземал нищо. Много добре знаеш, че не съм.

— Успокой се — каза лекарят. — Никой не те обвинява в нищо. Но държанието ти тази вечер е малко нелогично, не мислиш ли?

— Не — отвърна Франсис след разстроено мълчание.

Лекарят изплакна ръцете си и ги избърса в кърпата.

— Не? — попита. — Идвате посред нощ и казвате, че ще получите сърдечен удар, а после не давате на никого да ви доближи? Как очаквате да разбера какво ви има?

Франсис не отговори. Дишаше тежко. Очите му бяха забити в пода, а лицето му бе яркорозово.

— Не мога да ви чета мислите — каза накрая лекарят. — Но от собствен опит знам, че когато някой на твоята възраст казва, че получава сърдечен удар, става дума за две неща.

— Какви? — попитах най-после.

— Ами, едното е натравяне с амфетамини.

— Не е това — каза Франсис ядно и погледна нагоре.