Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Камила знае ли, че си тук? — попитах.
Наведе се напред, опрял длан в бара, за да се подпре.
— Моля?
Отново го попитах, само че този път по-силно. Лицето му помръкна.
— Не е нейна работа — отвърна той и се обърна към бирата си.
Храната ми пристигна. Платих и казах на Чарлс:
— Извини ме, веднага се връщам.
Мъжката тоалетна се намираше в един влажен и вонящ коридор, под прав ъгъл с бара. Свърнах в него, извън погледа на Чарлс и тръгнах към монетния телефон на стената. По него обаче говореше на немски някакво момиче. Чаках безкрайно и точно щях да си тръгвам, когато тя затвори. Извадих от джоба си четвърт долар и набрах номера на близнаците.
Те не бяха като Хенри, обикновено вдигаха телефона, ако си бяха вкъщи. Но сега никой не отговори. Набрах отново и погледнах часовника си. Не ми хрумваше къде може да е Камила по това време на нощта, освен ако не бе тръгнала насам, за да го прибере.
Затворих. Монетата издрънча в отвора. Прибрах я обратно в джоба и се отправих към Чарлс на бара. За миг си помислих, че просто се бе смесил с тълпата, но след като поседях малко, разбрах, че не го виждах, защото не бе там. Беше допил бирата и си бе тръгнал.
Изведнъж Хампдън отново се раззелени като райската градина. Като изключим късно цъфтящите цветя, орловия нокът и люляка, повечето от цветята бяха убити от снега, но сега дърветата се разлистиха отново сякаш по-зелени от всякога, наситени и тъмни; листакът бе толкова гъст, че пътят, минаващ през горите на Северен Хампдън изведнъж стана много тесен, зеленината настъпваше от двете страни и не пропускаше слънчевите лъчи върху влажната, гъмжаща от буболечки пътека.
В понеделник пристигнах в Лицея малко по-рано и намерих прозорците в кабинета на Джулиан отворени. Хенри подреждаше макове в една бяла ваза. Изглеждаше така, сякаш бе отслабнал с пет-шест килограма, което не беше нищо за човек с неговите размери, но въпреки това изтъняването на лицето, китките и ръцете му бе видимо. Обаче не това, а нещо друго, неопределимо някак си се бе променило от последния път, когато го видях.
С Джулиан си говореха на шеговит, подигравателен, но правилен латински, като двойка свещеници, подреждащи ризницата преди литургия.
Хенри вдигна очи.
— Salve amice — каза и по суровите му черти, обикновено толкова непроницаеми и резервирани, пробяга леко оживление. — Valesne? Quid est rei?179
— Изглеждаш добре — отвърнах и така си беше.
Той леко наклони глава. Очите му, които по време на боледуването бяха мътни и с разширени зеници, бяха ясносини.
— Benigne dicis180 — отвърна. — Чувствам се много по-добре.
Джулиан разчистваше остатъците от кифлите и мармалада — бяха закусвали с Хенри и при това доста обилно, както се виждаше — засмя се и каза нещо, което не схванах съвсем, но звучеше като Хораций и гласеше, че месото било добро за мъката. Зарадвах се, когато видях, че донякъде си бе възвърнал ведростта и веселостта. Привързаността му към Бъни бе почти необяснима, но силните емоции за него бяха проява на лош вкус, а изразът на чувства, което за съвременните норми бе съвсем нормално нещо, би му се сторило стряскащо, като проява на ексхибиционизъм. Въпреки това бях почти сигурен, че смъртта на Бъни го бе засегнала повече, отколкото си даваше вид. Същевременно обаче подозирам, че веселяшкото, Сократовско безразличие на Джулиан към нещата свързани с живота и смъртта, му помагаше да не изпитва тъга по каквото и да било за много дълго време.
Дойде Франсис, а после и Камила, но не и Чарлс, вероятно бе още в леглото с махмурлук. Всички насядахме около голямата кръгла маса.
— А сега — каза Джулиан, когато всичко утихна. — Надявам се, че сме готови да напуснем осезаемия свят и да навлезем в света на възвишеното.
Огромен мрак се бе вдигнал от съзнанието ми, когато по всичко личеше, че бяхме спасени. Светът ми се струваше като едно свежо и прекрасно място, зелено, ободрително и напълно ново. Ходих сам на много и дълги разходки по река Батънкил. Особено ми харесваше да ходя до малката, селска бакалия в Северен Хампдън, за чиито някогашни собственици — майка и син — се говореше, че вдъхновили прочут и често включван в антологиите разказ на ужасите от 50-те години. Купувах си бутилка вино и слизах до речния бряг, за да я изпия, а през остатъка от онези прекрасни, златисти и ослепителни следобеди бродех пиян наоколо — разбира се, това бе чиста загуба на време. Изоставах с ученето, тревата бе зелена и въздухът бе изпълнен с жуженето на пчели, а аз току-що се бях върнал от прага на самата Смърт, върнал се бях към слънцето и въздуха. Сега бях свободен, а животът ми, който смятах за загубен, се бе ширнал пред мен, неописуемо безценен и сладък.