Тайната история

Хенри бе в прекрасно настроение. Бе се отпуснал и седеше в един фотьойл, изпружил краката си, умът му бе буден, добре отпочинал и бързо се разсмиваше или връщаше остроумна реплика. Камила беше пленителна. Носеше тясна розово-оранжева рокля без ръкави, която разкриваше хубавите й ключици и сладките, крехки гръбначни прешлени в основата на врата, както и прекрасните й колене, прекрасните глезени, прекрасните голи и мускулести крака. Роклята правеше тялото й да изглежда прекалено слабо и подчертаваше нейното несъзнателно грациозно и малко момчешко държание. Обичах я, обичах стремителния начин, по който, когато разказваше някаква история, примигвайки и леко заеквайки, или начина, по който държеше цигарата — копие на жеста на Чарлс — закрепена между кокалчетата на пръстите с изгризани нокти.

Явно с Чарлс се бяха сдобрили. Не си говореха много, но старата, безмълвна родствена близост отново бе на мястото си. Всеки сядаше на страничните облегалки на стола на другия и разнасяха насам-натам питиетата си — това бе странен ритуал на близнаците, сложен и многозначителен. Не разбирах напълно онова, което виждах, но общото им послание бе, че всичко е наред. Отстрани изглеждаше, че тя бе страната, която търсеше примирие, което от своя страна отхвърляше хипотезата, че вината е била негова.

Огледалото над камината бе центърът на вниманието — бе мътно старо огледало в рамка от палисандър, нищо особено, бяха го взели от една разпродажба, но то бе първото нещо, което човек съзираше, щом прекрачеше прага, а сега още повече се набиваше на очи, защото бе пукнато — драматична пукнатина, разстилаща се във всички посоки като паяжина. Начинът, по който се бе пукнало, бе толкова смешен, че се наложи Чарлс да ни разправи историята два пъти, въпреки че всъщност смешното бе пресъздаването й — пролетно почистване, Чарлс киха, покрит целия с прах, кихавицата го изхвърля от стълбата и той се приземява върху огледалото, току-що измито и поставено на пода.

— Не разбирам само — каза Хенри, — как си го закачил, без стъклото да се разпадне.

— Беше чудо. Сега не бих го докоснал. Не мислите ли, че изглежда особено очарователно?

Което не можеше да се отрече, тъй като покритото с петна тъмно стъкло, натрошено като калейдоскоп, отразяваше стаята в стотици парченца.

Съвсем случайно и чак когато си тръгвах открих как всъщност бе счупено огледалото. Стоях, опрял ръка на полицата до камината и тогава случайно погледнах в огнището. Камината не работеше. Имаше параван и чифт подпори за дървата, но пъновете, положени върху тях, бяха покрити с прах. Но този път, когато погледнах надолу, видях и нещо друго — сребърни искри, блеснали и остри като игли трески от счупеното огледало, които бяха смесени с големите и лесно разпознаваеми парчета от една чаша за уиски със златен ръб, близнакът й бе в ръката ми. Бяха тежки, стари чаши, с дъно дебело два сантиметра и половина. Някой доста точно и силно я бе метнал през стаята, достатъчно силно, за да я разбие на парчета и да натроши огледалото зад главата ми.