Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Семейство Коркоран бяха безмозъчни, но това преминаваше всякакви граници. „Тези чудовища, тези малоумници, просто са си заминали и са го оставали съвсем само!“
Бебето цивреше, краката му бяха посинели от студа. Пълната му ръчичка приличаше на морска звезда и в нея то здраво стискаше пластмасовото самолетче, което бе в менюто от „Макдоналдс“. Наведох се да видя дали всичко е наред, но точно тогава чух от много близо огорчено и натрапчиво покашляне.
Онова, което се случи после, се разви мигновено. Погледнах през рамо и едва зърнах фигурата, която се издигаше зад мен, но гледката ме втрещи и накара да се запрепъвам назад, да изкрещя и да започна да падам — надолу, надолу, надолу, докато не паднах в собственото си легло, което бе изскочило от мрака, за да ме посрещне. Сътресението ме събуди. Треперех, за миг полежах по гръб, а после започнах опипом да търся светлината.
Бюро, врата, стол. Лежах по гръб, все още треперех. Чертите му бяха зацапани с кал и покрити от плътни струпеи, за които не исках да си припомням дори и на светло, въпреки това много добре знаех кой бе той, а в съня си знаех, че и той знаеше, че знам.
Не бе чудно, че след всичко, което преживяхме през изминалите седмици, малко си бяхме омръзнали един на друг. През първите няколко дни почти не се виждахме, като изключим часовете. Като че ли сега, след като Бън бе мъртъв и погребан, нямаше кой знае за какво да си говорим и нямаше причина да стоим будни до четири-пет през нощта.
Чувствах се необичайно свободен. Разхождах се, ходех на кино сам, в петък отидох на купон извън студентското градче, където седях на задната веранда в дома на някакъв учител и пиех бира. Тогава чух едно момиче да прошепва на друго:
— Изглежда толкова тъжен, не мислиш ли?
Беше ясна нощ, с щурци и милиони звезди. Момичето бе хубаво, с блеснали очи и пламенен темперамент, по каквито си падах. Завърза разговор с мен и можеше да се приберем заедно вкъщи, но ми бе достатъчно и само да флиртуваме по онзи нежен и неуверен начин, по който го правят трагичните образи във филмите (затворен и отчужден ветеран или мрачен млад вдовец, привлечени от младата непозната, но над него все още виси тъмното му минало, което тя в своята невинност не може да сподели). Насладих се на звездите на състраданието, които разцъфнаха в топлите й очи и усещах нейното мило желание да ме избави от самия мен (и, о, скъпа, помислих си, ако знаеше само с какво се захващаш, само ако знаеше!). Знаех, че ако исках, можех да се прибера с нея вкъщи.
Но не го исках. Независимо от това, което си мислеха любезните непознати, аз не се нуждаех нито от компания, нито от утеха. Единственото, което исках, бе да остана сам. След купона не се прибрах в стаята си, а отидох в кабинета на доктор Роланд, където знаех, че никой няма да се сети да ме търси. През нощта и през почивните дни тук бе невероятно тихо и след като се върнах от Кънектикът, прекарвах много време там — четях, дремех на кушетката, вършех неговата и своята работа.
Дори и чистачите си бяха отишли по това време на нощта. Сградата бе тъмна. Заключих вратата на кабинета зад себе си. Лампата на бюрото на доктор Роланд хвърляше топъл, мек кръг светлина, намалявах звука на радиото и пусках бостънската станция за класическа музика и се настанявах на кушетката с френската граматика. По-късно, когато ми се приспиваше, се зачитах в криминален роман, или ако исках, си правех чаша чай. На светлината от лампата лавиците на доктор Роланд излъчваха топлина и загадъчност. Не вършех нищо нередно и въпреки това ми се струваше, че се измъквам, че водя таен живот, за който, колкото и да бе приятен, рано или късно щеше да се наложи да си плащам.
Между близнаците все още цареше раздор. Понякога пристигаха за обяд с разлика от час един от друг. Усещах, че вината бе на Чарлс, който се държеше кисело и необщително, и напоследък пиеше малко повече, отколкото бе добре за него. Франсис твърдеше, че не знае нищо, но ми се струваше, че знаеше повече, отколкото казваше.
Не бях говорил с Хенри от погребението, дори не го бях виждал. Не се появяваше на обяд и не вдигаше телефона. В събота на обяд казах:
— Дали Хенри е добре?
— А, добре е — отвърна Камила, заета с ножа и вилицата.
— От къде знаеш?
Спря се, вилицата й увисна във въздуха, погледът й беше като светлинен лъч, внезапно насочена в лицето ми:
— Защото току-що го видях.
— Къде?
— В апартамента му. Тази сутрин — отвърна и се зае с обяда си.
— И как е той?
— Добре. Все още слаб, но добре.
До нея, подпрял брадичка на дланта си, Чарлс се мръщеше над недокоснатата храна в чинията.