Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
През един от онези следобеди минах край дома на Хенри и го открих да копае цветна леха в задния двор. Бе облякъл старите панталони, с които работеше в градината, а ръкавите на ризата му бяха навити над лактите — в ръчната количка имаше доматен разсад, краставици, ягоди, слънчогледи и алено мушкато. На оградата бяха опрени три-четири розови храста с корени, обвити в зебло.
Минах през страничната врата. Наистина бях доста пиян.
— Здравей — казах. — Здравей, здравей, здравей.
Той спря и се облегна на лопатата. Бледа руменина пламтеше върху горната част на носа му, изгорял от слънцето.
— Какво правиш? — попитах.
— Засаждам малко марули.
Последва дълга тишина, по време на която забелязах папратите, изкопани от него в следобеда, когато убихме Бъни. Помня, че ги нарече черен корен, а Камила отбеляза вещерското в името. Беше ги засадил от сенчестата страна на къщата, до избата, където на хладина растяха тъмни и буйни.
Леко се наклоних назад и се хванах за стълба на вратата.
— Тук ли ще останеш това лято? — казах.
Погледна ме изпитателно и отупа ръце в панталоните си.
— Така мисля. Ами ти?
— Не зная — отвърнах. Не бях споменал на никого, но точно предния ден бях подал молба в студентската служба да наглеждам апартамента на един преподавател по история в Бруклин, който през лятото щеше да прави проучване в Англия. Струваше ми се идеално — място, където да остана и за което няма да плащам наем, в хубавата част на Бруклин и никакви задължения освен поливането на цветята и грижата за двата бостън териера, които не можеха да заминат за Англия заради карантината. Опитът ми с Лио и мандолините ме бе направил предпазлив, но служителката ме увери, че това било нещо напълно различно и ми показа една папка с писма от доволни студенти, които са вършели тази работа преди. Никога не бях ходил в Бруклин и не знаех нищо за него, но идеята да живея в голям град ми харесваше — в който и да било голям град, особено ако е непознат — допадаше ми мисълта за уличното движение и тълпите, за работата в книжарница или сервирането в кафене, кой знаеше какъв необичаен живот щях да поведа, когато останех сам? Самотно хранене, разхождане на кучетата вечер — и никой нямаше да знае кой съм.
Хенри все още ме гледаше. Бутна очилата си нагоре по носа.
— Знаеш ли — каза, — доста ранен следобед е.
Изсмях се. Знаех какво си мисли — първо Чарлс, сега аз.
— Добре съм — отвърнах.
— Добре ли си?
— Разбира се.
Подхвана отново работата си, опираше лопатата в земята и здраво натискаше надолу с обутия си с груба обувка крак. Тирантите му образуваха едно черно „Х“ на гърба му.
— Тогава можеш да ми помогнеш с марулите. В бараката има още една лопата.
Късно същата нощ, в два часа, председателката на дома ми задумка по вратата и закрещя, че ме търсят по телефона. Бях замаян от съня, но навлякох халата и се запрепъвах надолу по стълбите.
Беше Франсис.
— Какво искаш? — попитах.
— Ричард, всеки момент ще получа инфаркт.
Погледнах с едно око към председателката на дома, Вероника или Валери, забравям й името, която стоеше до телефона с ръце, скръстени на гърдите и с глава, наклонена на едната страна в израз на загриженост. Обърнах й гръб.
— Добре ли си — казах в слушалката. — Връщай се обратно в леглото.
— Чуй ме — звучеше изплашено. — Получавам сърдечен удар. Мисля, че ще умра.
— Не, няма.
— Имам всички симптоми. Болка в лявата ръка. Тежест в гърдите. Затруднено дишане.
— Какво искаш да направя?
— Искам да дойдеш тук и да ме откараш в болницата.
— Защо не извикаш линейка? — толкова ми се спеше, че очите ми се затваряха.
— Защото се страхувам от линейки — отвърна Франсис, аз пък не успях да чуя останалото, защото Вероника, която бе наострила уши при думата „линейка“, ме прекъсна развълнувано.
— Ако ви трябват парамедици, момчетата в будката на охраната знаят да правят сърдечен масаж и изкуствено дишане — каза тя с плам. — На повикване са от полунощ до шест. А и имат микробус, с който да ви откарат в болницата. Ако искаш, ще…
— Не ми трябват парамедици — казах, а през това време Франсис като обезумял повтаряше името ми от другата страна на линията. — Тук съм.
— Ричард? — гласът му бе немощен и задъхан. — С кого говориш? Какво има?
— Няма нищо. Слушай сега…
— Кой спомена нещо за парамедици?
— Никой. Слушай сега. Слушай — повторих, тъй като се опитваше да ме надприказва. — Успокой се. Кажи ми какво ти има.