Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
След две вечери отново бях събуден от чукане по вратата. Бях объркан и в отвратително настроение, но светнах лампата и примигвайки, се пресегнах за часовника. Беше три часа.
— Кой е там? — попитах.
— Хенри — дойде изненадващият отговор.
С известна неохота го пуснах да влезе. Не седна.
— Слушай — подхвана той, — извини ме, че те безпокоя, но е много важно. Трябва да те помоля за една услуга.
Говореше бързо и делово. Стресна ме. Седнах на ръба на леглото.
— Слушаш ли ме?
— Какво искаш?
— Преди петнадесет минути ми се обадиха от полицията. Чарлс е в затвора. Арестували са го за шофиране в пияно състояние. Искам да отидеш и да го измъкнеш.
По тила ми пролазиха мравки.
— Моля?
— Караше моята кола. Научили са името ми от регистрационния талон. Нямам никаква представа в какво състояние е — бръкна в джоба си и ми подаде незапечатан плик. — Предполагам, че ще ти трябва известна сума, за да го измъкнеш, не знам колко.
Отворих плика. Вътре имаше чек, празен, ако не броим подписа на Хенри и банкнота от двадесет долара.
— Вече казах на полицаите, че съм му заел колата — продължи Хенри. — Ако задават въпроси за това, нека ми звъннат — бе застанал до прозореца и гледаше навън. — На сутринта ще се свържа с адвокат. Единственото, което искам от теб, е да го измъкнеш колкото се може по-бързо.
Трябваше ми известно време, за да осмисля думите му.
— А парите? — попитах накрая.
— Плати независимо от разходите.
— Говорех за тези двадесет долара.
— Ще трябва да вземеш такси. Аз дойдох с едно и то ме чака долу.
Настъпи дълго мълчание. Все още не бях буден. Седях само по тениска и боксерки.
Докато се обличах, той седеше до прозореца, загледан в тъмната поляна, с ръце сключени зад гърба, напълно забравил за подрънкването на закачалките и моето тромаво, все още замаяно от съня ровене из чекмеджетата на бюрото. Бе спокоен, замислен и очевидно напълно потънал в собствените си отвлечени грижи.
Оставих Хенри и после с голяма скорост потеглих към тъмния център на града. Изведнъж осъзнах колко зле бях осведомен за положението, Хенри не ми бе казал нищо. Беше ли станала катастрофа? И в този ред на мисли, имаше ли ранени? Освен това, ако всичко бе толкова важно, а в крайна сметка това бе автомобила на Хенри, защо не идваше и той?
Един самотен светофар се полюляваше на кабела над празното кръстовище.
Затворът в Хампдън бе в една пристройка до сградата на съда. Това бе единствената сграда на площада, чиито прозорци светеха по това време на нощта. Казах на таксиметровия шофьор да чака и влязох.
Двама полицаи седяха в голяма и добре осветена стая. Зад преградите имаше много кантонерки и метални бюра, един старомоден охладител за вода, машина за дъвки от „Сивитан Клъб“ („Вашето ресто променя нещата“.) Разпознах един от полицаите — мъж с рижави мустаци — който бе участвал в издирването. Двамата дежурни ядяха пържено пиле от онзи вид, които се купуват претоплени от денонощния магазин, и гледаха на преносим чернобял телевизор шоуто на Сали Джеси Рафаел.
— Здравейте — поздравих.
Вдигнаха очи.
— Дойдох да видя какво е необходимо, за да изкарам приятеля си от ареста.
Онзи с рижите мустаци си избърса устата с хартиена салфетка. Беше на около тридесет години, едър, с дружелюбен вид.
— Предполагам, че става дума за Чарлс Маколи — каза той.
Каза го така, сякаш Чарлс му бе стар приятел. А може би беше. Чарлс бе прекарал доста време с хората тук, когато издирваха Бъни. Каза, че ченгетата се държали добре с него. Купували му сандвичи отвън, кола от автомата.
— Ти не си момчето, с което говорих по телефона — каза другият полицай. Беше едър и отпуснат, на около четиридесет, със сива коса и жабешка уста. — Това отвън твоята кола ли е?
Обясних. Ядяха пилето и слушаха: едри, приятелски настроени мъже, на хълбоците си имаха големи полицейски пистолети 38 калибър. Стените бяха покрити с плакати, издадени по поръчка на федералното правителство: „БОРЕТЕ СЕ С НЕДЪЗИТЕ ПО РОЖДЕНИЕ, НАЕМАЙТЕ ВЕТЕРАНИ, ДОКЛАДВАЙТЕ ИЗМАМИ С ПИСМА“.
— Ама знаеш, че не можем да ти дадем колата — каза полицаят с рижавите мустаци. — Господин Уинтър ще трябва да дойде до тук и да си я вземе сам.
— Не ми пука за автомобила. Просто искам да извадя приятеля си оттук.
Другият полицай погледна часовника си.
— Добре, върни се след около шест часа.
Шегуваше ли се?