Тайната история

От десет сутринта нататък прекарах целия неделен ден в кабинета на доктор Роланд. Около единадесет вечерта осъзнах, че не бях хапвал нищо през целия ден, нищо освен кафе и няколко солени бисквитки от кабинета на студентската служба. Събрах си нещата, заключих и се запътих към „Ратскелър“, за да видя дали е все още отворен.

Беше. „Рат“ бе продължение на заведението за бързо хранене, предлагаше лоша храна, но имаше няколко апарата за флипер и джубокс. Човек не можеше да си купи истинско питие, но можеше да получи разредена бира в пластмасова чаша само за осемнадесет цента.

Онази вечер там бе шумно и претъпкано. „Рат“ ме изнервяше. За хора като Джъд и Фран, които бяха там винаги, когато бе отворено, това бе центърът на вселената. И сега бяха там, в центъра на ентусиазирана компания от подлизурковци и зяпачи, играеха с пяна на уста някаква игра, която видимо включваше опитите им да се ръгнат едни други в ръката с парче от счупена чаша.

Проправих си път към бара и си поръчах парче пица с бира. Чаках да извадят пицата от фурната и видях Чарлс, да седи сам в края на бара.

Поздравих и той леко се извърна. Беше пиян, разбрах го от начина, по който седеше, не като алкохолик per se, а сякаш друг човек — муден и кисел — се бе вселил в тялото му.

— А — каза, — чудесно. Значи си тук.

Чудех се какво прави в това противно място сам и защо пиеше отвратителна бира, когато у дома си имаше барче, пълно с най-добрия алкохол, който можеше да се купи.

Каза нещо, което не можах да разбера на фона на музиката и виковете.

— Моля? — наведох се по-близо.

— Попитах дали можеш да ми заемеш малко пари.

— Колко?

Преброи на пръсти.

— Пет долара.

Дадох му ги. Не бе чак толкова пиян, че да не ги приеме с хиляди извинения и обещания да ги върне.

— Щях да ходя до банката в петък — каза.

— Няма проблем.

— Не, наистина — той внимателно извади от джоба си смачкан чек. — Баба ми го изпрати. Без никакъв проблем мога да го осребря в понеделник.

— Не се притеснявай. Какво правиш тук?

— Искаше ми се да изляза.

— Къде е Камила?

— Не знам.

Не беше и толкова пиян, че да не може да се прибере вкъщи сам, но „Рат“ затваряше чак след два часа и изобщо не ми харесваше мисълта да го оставям сам. След погребението на Бъни няколко непознати, включително и секретарката от Студентската служба, се бяха опитали да изкопчат сведения от мен. Смразих ги — номер, който научих от Хенри (пълната безизразност и безжалостния поглед принуждаваха натрапника да се оттегли засрамено). Номерът бе почти безпогрешен, но да се справиш с тези хора, когато си трезвен, бе едно, съвсем друго бе обаче, когато си пиян. Не бях пиян, но и не ми се искаше да вися в „Рат“, докато Чарлс реши да си ходи. Обаче опитът да го накарам да излезе щеше само да го накара да се вкопчи в това място още по-силно, защото когато бе пиян изпитваше перверзното удоволствие да прави точно обратното на онова, което му се предлагаше.