Изповядвам

– Сара!

Къде е Сара? Адриа обикаляше слисан из Сътворения свят, викайки Сара, Сара, и накрая отиде до нейното ателие и видя, че вратата е затворена. Отвори. Сара правеше ескизи на лица и къщи, работеше трескаво, както се случваше понякога, когато я обземаше нещо като пристъп и тласкана от ирационални импулси изпълваше с рисунки по половин дузина листове, а после няколко дни наред ги преглеждаше и преценяваше кое трябва да се отхвърли и кое да се доразвие. Беше си сложила слушалки.

– Сара!

Сара се обърна и като видя, че Адриа не е на себе си, свали слушалките и попита какво има, какво ти е? Адриа вдигна писмото, за да го види, и за секунди тя си помисли не, пак лоша вест, не.

– Какво става? – попита уплашена.

Сара видя как Адриа, пребледнял, седна на табуретката за рисуване и й подаде писмото. Тя го взе и попита от кого е? Адриа й направи знак да го обърне. Тя го обърна и прочете: И. Бърлин. Хедингтън Хаус. Оксфорд. Англия. Обединено кралство. Погледна Адриа и попита кой е?

– Исая Бърлин.

– Кой е Исая Бърлин?

Адриа излезе и след няколко секунди се върна с четири-пет книги на Бърлин; сложи ги до един изпълнен с ескизи лист.

– Този – отвърна, сочейки книгите.

– И какво иска?

– Не знам. Ама как така ми е писал?

Тогава ти ме хвана за ръката, накара ме да седна и като учителка, която успокоява някое уплашено дете в клас, ме попита знаеш ли какво трябва да направиш, за да разбереш какво пише в едно писмо? А, Адриа? Да го отвориш, да. А после да го прочетеш...

– Ама това е Исая Бърлин.

– Ако ще да е царят на цяла Русия. Трябва да го отвориш.

Даде ми нож за отваряне на писма. Не беше лесно да се отвори пликът, без да се среже хартията вътре и без да се повреди самият плик.

– Но какво може да иска? – повтарях истерично. В отговор ти само посочи плика. Но Адриа, след като го отвори, го сложи на масата на Сара.

– Не искаш ли да го прочетеш?

– Страх ме е.

Ти взе плика, а аз като някакво дете го грабнах от теб и извадих писмото. Само един лист, изписан на ръка, където пишеше Оксфорд, април 1987 година, уважаеми господине, Вашата книга дълбоко ме развълнува, и т.н., и т.н. и т.н., и макар че е минало толкова време, го знам наизуст. До края, където казваше моля Ви, не преставайте да мислите и от време на време записвайте Вашите мисли. Искрено Ваш, Исая Бърлин.

– Направо да не повярваш!

– Чудесно, нали?

– Но за коя книга говори?

– Ако се съди по коментарите, за „Естетическата воля“ – каза Сара и взе писмото, за да го прочете. Ти ми върна писмото, усмихна се и ми каза а сега ще ми обясниш спокойно кой е този Исая Бърлин.

– Но как е стигнала книгата до него?

– Вземи, прибери писмото, за да не го загубиш – каза ти. Оттогава го пазя при моите най-скъпи съкровища, нищо че скоро няма да знам къде е. И наистина, това писмо ми помогна да седна и да пиша в продължение на няколко години, които, като оставим настрана минималния брой лекции, които ми позволяваха да изнасям, бяха изпълнени с история на европейската мисъл.